четвъртък, 24 март 2011 г.

ЕЛЕКТРОМАГНИТНИЯТ СИНТЕЗ И ИЗВЪНЗЕМНИТЕ КОСМИЧЕСКИ ТЕХНОЛОГИИ

Консултантът по космически технологии Дейвид Едеър разказва за своите невероятни преживявания в Зона 51 когато, още като тийнейджър, е тествал един от своите прототипи на двигател с електромагнитен синтез.


Робърт Стенли (P): Разкажи ми за разпространяваното от теб писмо за изобличаване на правителството.

Дейвид Едеър (D): Писмото се основава на поредица събития, които започнаха, когато през 1997 за пръв път свиделствах за Д-р. Стивън Гриър. Какво искаме ли - много просто: въпросът да се разгледа от Конгреса, което ще свали тоталния имунитет от клетвата за спазване на националната сигурност. Д-р. Гриър ни казва, че има стотици свидетели. Зная, че е вярно, защото през 1971 видях много хора да работят по тези неща. 

Р: В Зона 51 ли?

Д: Да. Видях ги под земята да работят по различни летателни устройства и по какво ли още не. Вярвам, че има хора, които са прекарали 30 години или повече в работа по тези проекти. Представете си какво биха могли да ни разкажат! Но, което е по- важно, ще ни кажат кой им е плащал и кой е подписвал чековете. 

Р: Значи искате публично изслушване?

Д: Да. Искам светът да чуе какво имат да кажат тези инженери.

Р: В предварителното ни интервю ми каза, че това събитие ще промени радикално живота ни, че можем да започнем да интегрираме някои висши технологии в нашата инфраструктура.

Д: Точно така, но разплитането на всичко поставя проблем. Когато бях в Зона 51 ме водеха покрай офиси, чиито врати бяха затворени, в посока към хангарите и лабораториите - оставиха ме в една стая и ме заключиха вътре. И стоях там, докато Генерал ЛииМей дойде да ме вземе. Но, докато минавахме край тези офиси, видях много хора да работят в тях.

Р: Чакай малко, Генерал Къртис ЛииМей лично дойде да те изведе, така ли? Д: Да. Ако прочетеш неговата автобиографична книга, наречена "Железният Орел" ще разбереш, че той беше бивш командир на SAC [Стратегическа Въздушна Команда]. Генерал Къртис ЛииМей: пенсиониран на 1 февруари, 1965; умрял на 3 октомври, 1990. ЛииМей беше петият шеф на персонала на Американските Въздушни Сили. В края на книгата са показани неговите родители. Те живееха в Монт Вернон, Охайо. И аз живеех там, когато построих своите първи ракети с термоядрен синтез. Сложиха ме на корицата на местния вестник. 

Р: Как стана това?

Д: Защото майка ми, Еванджелин Едеър, се грижеше за неговите родители. 

Р: Какво странно съвпадение!

Д: Да, ето защо ЛииМей ме познаваше лично. И когато нашият местен конгресмен започна да финансира моята втора ракета, "Маунт Върнън Нюз" научиха за тази история. Тази ракета беше най-бързото превозно средство, построявано някога на Земята.

Р: Тук на снимката втората ракета ли е?

Д: Да; имаше всякакъв вид вестникарски истории напечатани за мен, които съм запазил. Бях финансиран от конгресмена Джон Ашбрук. Той беше председател на комитета за Вътрешна Сигурност на Конгреса. Това е много силна позиция. Той беше също така и в Образователния комитет и в Комитета по труда и именно така финансира работата ми - чрез отдела по Образование. След това, когато се появиха Въздушните сили за да инспектират моята втора ракета, бяха тотално шашнати заради всички формули и прототипа, който бях изградил от боклуци. Знаеха, че съм напипал нещо, затова ме финансираха чрез NSF [Национална Научна Фондация]. След това майка ми започна да се безпокои, защото хората на правителството наистина се намесваха в живота ни. Затова тя отиде и говори с Генерал ЛииМей. Къртис наистина много харесваше майка ми и беше виждал историите във вестниците, затова дойде да разговаря с мен. След това той говори с Конгресмен Ашбрук. След това ми каза: "Дейвид, аз ще бъда твой приятел. Ще бъда ръководител на твоя проект." И всъщност, това беше най-страхотното нещо, което можеше да ми се случи, защото много по-късно разбрах, че ме е спасил. 

Р: Това е мощна защита.

Д: Да, но това, което е наистина интересно е, че един следовател извади сведенията за Конгресмен Ашбрук от Библиотеката на Конгреса и разкри цялата му документация. Беше шокиран да научи, че наистина казвам истината. В едно писмо казах на Въздушните сили, че без точната електроника и формули за свиване и пропорционално намаляване на термоядрения двигател, който строях, ще имам нужда от наистина голямо превозно средство в което да поставя този двигател и че това ще бъде адски огромен двигател! В края на краищата, намерих 1СВМ, Титан ССС, който беше измъкнат от нафталина и даден на Центъра за наука и промишленост в Охайо. Те наскоро бяха източили цялото гориво от него и паркираха това нещо в мястото за съхранение. Беше готово да лети. След време получих Титан. През това време имах много базиращи се на тази информация сънища и в резултат на това конфигурирах отново термоядрения двигател до работни размери. Всички го харесаха, защото тегленето на буксир на Титанова ракета е доста трудно - тя е висока 30 етажа! След като им казах, че мога да компресирам това нещо до двигател, който да се побере в кожух с височина 12 фута, трябваше да построя всичко от боклуци.

Р: Не ми ли каза, че е имало две ракети?

Д: Да. Имаше два такива прототипа. Този отиде на панаира на науката. Но има един, който никога не беше показан публично. 

Р: Този, за който ми каза, че е "стелт" ли?

Д: Да. Построихме един за местните хора, за да видят върху какво работим. Момчетата от Въздушните сили идваха в къщи всеки ден. Сваляха си униформите и ходеха по тениски и шорти, за да си мислят местните, че са просто обикновени хора, които ми помагат с ракетите, които строях. Когато хората наминаваха, си казваха: "Ле-ле, този път той строи наистина голяма ракета!" Но всъщност ние произвеждахме две. Конструирах една, която използвах, за да спечеля наградата на панаира, но тук е дизайна, който използвахме, за да прикрием прототипа. И така, имахме нещо за пред публиката и нещо зад кулисите. И системата работеше добре. Това беше въвеждането ми в покритите дейности. Тази документация, която ви показвам тук, представих пред Конгреса. Не исках да свидетелствам, защото аз наистина плетях с тънката нишка на Националната сигурност. Мога, обаче, да ви разкажа тази история сега, защото когато това стана бях на 17 години. Според конституционния закон, на федералното правителство му се забранява да карат малолетен да подписва клетва във връзка с Националната сигурност. Стром Търман ми каза, че имам най-голямата свобода сред тях.

Р: Да се върнем на твоя експеримент в Зона 51 и на генерал Къртис ЛииМей. 

Д: Добре. Това, което стана беше много просто. Аз взривих собствения си двигател. Саботирах своята ракета, след като тя кацна в Зона 51. Взривих я на милиарди частици. След като ми показаха двигателя отдолу в подземната база, знаех какво целяха след моя двигател. 

Р: Кой двигател?

Д: Двигателят с електромагнитен синтез, защото те са толкова бързи. Няма нищо, което да се сравни с това. Двигателят с течно гориво и този с твърдо гориво са като някой модел с Т-образен двигател, в сравнение с Ламбурджини. Това нещо излиташе толкова бързо. Минаваше от нула до 8,754 mph за около 4.6 секунди. Беше толкова бърз, че дори не можеше да го видиш. Р: Толкова бързо тръгваше от статично положение ли?

Д: Да. Просто не можеше дори да го видиш - това беше нещо като да се опитваш да наблюдаваш куршума, който напуска цевта. 

Р: Това е невъзможно да се види с просто око.

Д: Да. Затова всеки на ракетната площадка си мислеше, че е избухнало. Изградих по- голямата част от него от Титан. Също така използвахме и инконел* и карбонит. В тази ракета бяхме включили всякакви от познатите материали, осигуряващи лекота и здравина. Но поради изключителната й сила на излитане, всичко вътре просто се огъваше.

Р: Но когато ракетата се приземи в Зона 51, двигателят й беше цял? 

Д: Да. Спусна се с парашут. И точно там стана нещо странно, защото в тази история има много персонажи. Човекът, който се занимаваше с моя случай, беше наистина лош. Д-р. Вернер фон Браун ме предупреди. Като дете познавах фон Браун, защото през 70-те вършех цялата му работа с ракетите, когато той изпрати хора на Луната. На час и половина път с кола от нас беше Вапакенета, където живееше Нийл

Армстронг. Майка му, Виола, и аз, се сприятелихме. Тя ми стана като втора майка. Затова висях с нея и виждах Нийл из къщата. Колкото пъти отидех в къщата им, толкова пъти изтичвах право край него и се хвърлях към Виола. Просто бях влюбен в неговата майка. Нийл беше много усамотен човек. Почти отшелник. Когато се върна от мисията до Луната, той буквално изчезна. Но именно поради това обкръжение, аз започнах да посещавам събирания, на които идваха всички астронавти на Аполо VII, идваше и фон Браун. Така пътищата ни се пресякоха и започнах да общувам с него. Та фон Браун ме предупреди, че ако по време на работата ми с ракетите се натъкна на човек на име Д-р. Артур Рудолф, трябва да съм изключително внимателен с него, защото той е много опасен.

Д-р. Рудолф беше главен архитект на двигателите на Сатурн 5 за нашата ракета Аполо, която отиде на Луната. Той дойде в САЩ с фон Браун и други Германски учени в резултат от Операция "Пейпърклип". Рудолф беше полковник от Гестапо. Беше убил стотици евреи със собствените си ръце, докато строяха ракетите V-2 и Peenemunde. Ако допуснеш грешка, той увиваше кабел около врата ти и бавно те повдигаше, с което те удушаваше. След това те изкормяше и окачваше навсякъде части от теб. Също така те хранеха с дървени стърготини и вода. Това отнемаше чувството за глад от стомаха ти, докато умреш, след което те заместваха с нови хора. Този човек беше спечелил най-престижната награда за Изключителни заслуги - най-високата награда, която може да ти даде НАСА. Мосад хвана Д-р. Рудолф на 25 май, 1984. Поради военните му престъпления, беше депортиран от LAX до Мюнхен, Германия, където умря [в затвора].

Генерал ЛииМей ме беше изпратил от Монт Върнън, Охайо, до Райт-Петерсън в Дейтън, Охайо, където бяха разположени щабквартирите на SAC. Оттам, всички ние - аз и моята ракета и част от другите полковници, се качихме на борда на C-141 и отлетяхме за Уайт Сендс. Скоро след като пристигнахме там, се появи един черен самолет DC-9. ЛииМей ми беше казал, че ако този самолет се появи, това ще означава истински проблем за мен. Слязоха тези момчета, които носеха костюми и огледални слънчеви очила. И сред тях беше едно дребно момче, с каки-униформа. Знаех, че това е Д-р. Рудолф, защото фон Браун ми беше показал снимката му. 

Р: За кого работеше той?

Д: Не съм сигурен - за една от агенциите. Но предимно за НАСА. И веднага щом слезе от самолета, поиска да види моята ракета. Когато го попитах кой е той, ми каза: "О, аз съм просто едно момче, което инспектира ракетите за правителството" След това го попитах дали е от НАСА и той каза, че никога не е работил там. И така, отидох до моята ракета и отворих страничния панел. И когато той се наведе за да види двигателя, започна да си мърмори и изглеждаше наистина смутен - вероятно защото бях построил нещо, което той считаше за невъзможно да се направи. И така, аз се възползвах от възможността да се наведа напред и да му прошепна в ухото: "Знаете ли, че в пропорционален размер, този двигател има 10,000 пъти по-силен тласък, отколкото двигателите V-2 и Сатурн V, Д-р. Рудолф?" Тогава той се изправи и беше вбесен. Попита ме кой съм и откъде зная толкова много. А аз му казах: "О, аз съм просто едно дете, което изстрелва ракети в кравешките полета на Охайо". [смях] Тъй или иначе, имах приятели край себе си, които бяха полковници от Въздушните сили, които ЛииМей беше назначил да се грижат за мен.

Започнах да се безпокоя чак когато Д-р. Рудолф ми каза, че иска да променя координатите за приземяване на моята ракета. Държеше се наистина гадно. Навигационната система, която използвах, беше нестандартна. По онова време тя беше аналог. Но бях програмирал моята система така, че мястото, на което ракетата да се върне на земята да е в рамките на радиус от две мили от мястото на излитане. Д-р. Рудолф ме накара да програмирам отново координатите така, че ракетата да се приземи на 456 мили северозападно от Уайт Сендс в областта Груум Лейк, в Невада. Аз веднага разгънах картите си и погледнах към Груум Лейк и си помислих, "Господи, защо ще я насочваме към леглото на някакво пресъхнало езеро в Невада? Това е толкова далеч." Тогава Др. Рудолф ми каза: "Просто го направи!" Беше наистина враждебен. А аз бях предупреждаван многократно от фон Браун и ЛииМей, че ако го срещна, не трябва да му възразявам.

Затова промених координатите на системата за водене и изстреляхме ракетата и тя излетя перфектно. И беше сигурно, че се е приземила на целта. И знаете ли, едва когато направиха филма "Денят на независимостта", за пръв път чух понятието "Зона 51".

Р: Как е възможно това?

Д. Винаги съм знаел това място като Груум Лейк. Докато растях, това беше единственото име, което бях чувал за това място. Затова, когато се подготвяхме да се качим на борда, за да отидем там и върнем ракетата, казах, "Виждате ли тези гумени колела на този самолет? Бихте ли ми казали как ще кацнем там в леглото на пресъхналото езеро? Това нещо ще заоре в земята и никога няма да се издигне отново". Някой ми изкрещя да млъквам и да се качвам в самолета. След малко пристигнахме в Невада. Докато прелитахме над мястото за кацане, погледнах надолу към тези 10,000-футови писти, и казах: "Господи! Там долу има огромна база!"

Кацнахме на място, което го нямаше на картата и едва тогава започнах да ставам наистина загрижен. Опитвах се да определя някакви емблеми на Въздушните сили, Флота, някакви отличителни знаци или емблеми, които да идентифицират командващите, но такива нямаше никъде в сградите. Обикновено има някаква картинка или емблема по пистата, но тук всичко беше чисто бяло или чисто черно. Нищо не съответстваше на никакъв стандарт.

След като слязохме от самолета, влязохме в малка количка, която изглеждаше като онези електрически колички, които ги има по летищата. След това се придвижихме с нея от пистата до редицата хангари и се насочихме към централния. Беше наистина страхотно - начинът, по който е застроено цялото място. Навсякъде имаше огромни осветителни тела отгоре и остъклени кулички, за да влиза светлина. А когато се приближих до сградите, те изглеждаха стари и опърпани, но отдолу имаше сплав, различна от всяка друга сплав, която бях виждал някога. Това беше невероятно изглеждащ тип метал подобен на неръждаема стомана, за който си помислих, че е наистина необичайно да се използва за сгради с такава величина. Когато влязохме в самия хангар, слязохме долу в основата му. Всъщност, отидохме с колата до самия хангар - имаше жълти светлинки, които мигаха, хангарът беше с огромни врати, а от земята излизаха онези стоманени малки тръби с прикрепени към тях вериги, които блокират всички прагове. След това целият под, който беше с размерите на футболно игрище - бавно потъна надолу. 

Р: Нещо като хидравличния асансьор в гаражите?

Д: Да, но беше построен за да носи някои наистина тежки неща. Подът беше направен от бетон. Само Бог знае колко тежеше. Цялото нещо се движеше нагоре и надолу на гигантски червяци.

Р: Ясно. Това е много по-стабилно, отколкото хидравлична система.

Д: Нищо не може да поема товара така, както червячния винт. Тия неща там бяха с големината на дърветата секвоя и дванадесет такива повдигаха пода! Слизахме надолу поне 200 фута, докато спряхме в подземния хангар, който беше огромен. Имаше подобен на арка таван, но той се издигаше толкова високо, че не можеш да му видиш края. Направо продължаваше безкрайно. Помислих си, "Боже, тук можеш да паркираш сто самолета 747 и те дори няма да пречат!" Тогава попитах, "Какво за бога направихте с цялата тази пръст?" А те всичките ме погледнаха много странно. Предполагам, че не са предполагали, че ще се опитвам да разбера нещо подобно. Стените бяха високи поне 30 фута и навсякъде покрай тях имаше различни работилници и лаборатории и периодически срещахме огромни работни помещения. И така, ние продължихме да караме покрай всякакви видове летателни средства, каквито не бях виждал. Бях виждал само някои от тях - например ХВ-70. 

Р: Беше ли този район издялан, или беше скала? 

Д: Не знам. Всичко беше покрито с подобен на керамичен материал. 

Р: Мисля, че край пресъхналото езеро имаше планини. Трябва да са били доста твърди?

Д: Да. Има всякакъв вид планини край този район. Никога не съм виждал никаква пръст, обаче, защото всичко беше покрито с бетонен под, или беше покрито с някакъв керамичен материал. Най-интересното нещо за мен все още е колко добре беше осветено подземието. Нямаше никакви сенки, никъде. Нямаше и осветителни тела. Чудех се как генерират толкова много светлина. Не изглеждаше сякаш стените светят, или пък пода, или тавана. Но всеки квадратен инч от това място светеше и все пак не се виждаше видим източник на светлина.

И след като бяхме карали известно време и бяхме отминали различните летателни апарати, поехме по един път наляво, който ни отведе встрани от много от останалите дейности. Можех да видя много хора, които работят. Тези летателни апарати изглеждаха работещи. Някои от тях не бях виждал дотогава, нито пък впоследствие. Имаха формата на обърната водна капка. А имаше и други, които бяха подобни на летящо крило. Един летателен апарат, ХВ-70, беше делта-крилния бомбардировач, създаден през 1959. 

Р: А ти беше там през 1971?

Д: Да, 20 юни 1971. И така, пристигнахме там и беше просто зашеметяващо, защото стигнахме до тези огромни стоманени врати и един от офицерите слезе и си постави ръката върху нещо като скенер и то блесна срещу него. Мисля, че го снима. Сега като си мисля, трябва да беше устройство сканиращо ретината. И след като го сканира, вратата се отвори и така знаех, че това е някакъв вид охранителна система. Това беше през 1971. Нека сложа това в правилната перспектива. През 1971 нямахме лаптопи, модеми, факс, видеокамери, нито клетъчни телефони; нямаше дори портативни калкулатори. Тексъс Инструмънтс ги разработиха пет години по-късно. Така, че откъде за бога тези момчета бяха взели цялата тази технология? Щом влязохме в стаята, аз незабавно забелязах спадане на температурата, защото на открито, откъдето току-що бяхме влезли, беше топло. В тази стая беше много хладно, светлините - откъдето и да идваха - светнаха. И пак нямаше никакви сенки - никъде.

След това някой завъртя някакъв ключ и активира подемник, прикрепен към някакви кабели, прикрепени към голяма платформа. Платформата се издигаше право нагоре, а на голямата стоманена платформа лежеше един гигантски електромагнитен термоядрен двигател. Незабавно разбрах това, защото по конфигурация беше сходен с моя, но беше с размера на огромен автобус. Моят беше с размера на голяма диня! Можеш да разпознаеш двигателите, които са сходни. Ако двигател с вътрешно горене е изваден от Форд модел А и го видя сложен на земята и ако до него бъде поставен двигател от днешния "Вайпър", познава се, че работят на същия принцип - на вътрешното горене. Но разликата в действието на двата е невероятна. Същото беше и с моя малък двигател и с това нещо, което пазеха отдолу. И двете работеха на същия принцип, имаха една и съща конфигурация, но нивото на сложност е като между двигателите Модел А, в сравнение с модел "Вайпър". Това нещо, което имаха, беше толкова мощно. Имаше толкова много проектни подробности, които не можех да разпозная по причини, които изясних. Р: Ти само гледаше двигателя - а къде беше останалата част от персонала? Д: Ами оттам започна спора. Попитаха ме дали ми харесва това, което виждам. Казах, "Да, но съм объркан. Мислех, че съм първия, построил тези двигатели". И точно тук нещата започнаха да стават много странни. Полковникът, който беше Д- р. Рудолф, каза, "Синко, искаш ли да ни помогнеш с този дизайн тук, защото твоя е много подобен на него? Искаш да помогнеш на страната си, нали?" Аз имах одеало с американския флаг на него. И слушах записа на Анита Бриант преди да заспя. Бях наистина патриотично настроен през 70те. Разбира се, това тогава не беше много популярно да се прави, защото все още се водеше войната във Виетнам. Онези като мен не можеха да разберат защо толкова много обичам Америка, но аз просто така бях възпитан. Затова отначалото се съгласих с предложението на полковника да помогна. Но бях много любопитен и попитах, "Къде са хората, построили този двигател?" Той направи пауза за момент, след това ми каза "Точно сега са във ваканция. Ти през лятото също излизаш във ваканция, нали?" Казах, "Добре. Оставиха ли някакви записки за своята работа, които да мога да погледна?" Тогава ми казаха, "Ами те си ги взеха със себе си за домашно. Ти също имаш домашни, нали?" А аз си мислех, "Това е наистина унизително. Та аз съм на 17 години." Но ето как третираха 17-годишните тогава.

Съгласих се да им помогна, но им казах, че трябва да разгледам двигателя отблизо. И те се съгласиха, в който момент тръгнах и се качих на платформата. И колкото повече се приближавах до него, толкова повече си давах сметка, че тези хора нямаха представа какъв беше този двигател; те самите все още се опитваха да го разгадаят. Можех да позная, че той не принадлежи на нас. А когато бях на три фута от него, първото което забелязах, беше идеалната си сянка върху двигателя. А какво ти казах преди?

Р: Че нямаше никакви сенки никъде.

Д: Да. Тогава как така сянката ми се появи на това нещо? А още по-странното беше, че сянката ми се движеше на около половин секунда зад мен. Това наистина ми привлече вниманието. И си помислих, "Ако това е онова, което си мисля, че е, значи е сплав за сензитивно разпознаване. И след това си дадох сметка, че ние нямаме никакъв подобен материал, който да може да направи това. Затова погледнах към двигателя и поисках позволение да се изкача до горе, защото исках да разгледам увредената област. Нещото имаше дупка с диаметър около четири фута отстрани и това беше най-интересната област за мен. Представи си числото осем и че точно там, където двата кръга се пресичат, е окото на урагана. Там беше локализирано увреждането на този двигател. Познавайки собствения си двигател, предполагах, че това нещо беше претърпяло някакъв вид нарушения на протичането на електромагнитното поле, което действа като ограничаващата стена, която се използва за задържане мощността на двигателя на реактора.

Поначало тези двигатели функционират като магнитна бутилка или сфера и вътре задържат мощност като на Слънцето или като на водородна бомба, която непрекъснато се детонира. Не е невъзможно да се разбере как работи това нещо, защото това се случва непрекъснато там в космоса. Черните дупки могат да всмучат цели галактики пълни със слънца. Очевидно една черна дупка няма никакъв проблем да задържи тази термоядрена енергия. Това, което направих, беше математически да си представя начин за изкуствено създаване на черна дупка. И понеже тя се базира на дизайна на числото осем, щом веднъж се стабилизира, тя винаги ще имплодира и консумира себе си, без да всмуква всичко наоколо навътре. Но този двигател там беше изгубил своята стабилизация в числото осем и затова бях любопитен за тази дупка. Начинът, по който този двигател беше построен, беше наистина страхотен. Нямаше нито един винт или гайка по корпуса му, нито заваръчен шев никъде по цялото това нещо от единия му край до другия. Изглеждаше по-скоро като отгледан, отколкото като сглобен. Помислих си, "Човече, който и да е строил това, е разполагал с някакви невероятни производствени технологии". След време можех да повторя до известна степен този процес в хода на експеримента, който изградих. През 1993 летях на борда на космическата совалка с една от мисиите. Това беше част от програмата GAS ("Гет Ъуей Спешъл"). Това е мястото, където наемаш пространство в един 55-галонен барабан, за да осъществиш своя проект. Първото, което направих, беше да стопя сплавите заедно, а ако ги завъртиш в обкръжение на безтегловност, можеш да изградиш всякакъв вид размери, които искаш, защото аз намерих начин как да контролирам този процес. Винаги се поставя въпроса как придаваш форма на течните метали в безтегловно обкръжение. Това е без-контейнерен процес. Той е истински феномен. 

Р: Правиш форма без да използваш калъп?

Д: Да. Аз открих как да вземам течната глобула, плуваща в безтегловното обкръжение, и да я контролирам. Знаем, че на всяка геометрична форма и размери съответства звукова вълна. Затова аз изградих тази машина, която беше прикрепена към един синтезайзер на Мууг, който ми даваше възможност да възпроизвеждам всяка желана форма просто като свирех ноти. Тази машина генерира взаимнопреплитащи се прави звукови вълни, които вибрират, дори в космоса, и които ми даваха възможност да оформям този течен метал.

Този процес ми доказа това, което бях започнал да подозирам още когато през 1971 видях за пръв път този двигател в Зона 51: който и да беше правил двигателя, беше използвал този процес. Това повдигна дори по-голям въпрос в ума ми. Кой може да е построил двигател с такъв размер в космоса? Никога не съм обсъждал публично този въпрос. Но бях любопитен и исках да възпроизведа дизайна на двигателя, който очевидно беше построен в обкръжение на безтегловност. 

Р: Което значи в открития космос?

Д: Трябваше да бъде в открития космос. Например междугалактическия дълбок космос, далеч от всякъкви планети или звезди.

Р: Предполагам, че си искал твоя процес по оформяне на дизайна да не е подложен на въздействието на никакви гравитационни полета?

Д: Да. Колкото по-малко, толкова по-добре. Те се наричат "гравитационни конвекции". Те не искаха никакви потоци на гравитационна конвекция да се покажат при процеса на формиране на сплавта.

Но когато поставих ръцете си върху двигателя, за да се изтласкам навътре, започнах да се изкачвам по външността на двигателя, която беше проектирана като екзоскелетна конструкция. Най-добрият начин да се обясни това е да се видят дизайните на Х.Р.Гайгер - той е дизайнерът, създал всички декори във филмите за извънземни.

Р: Какво стана, когато го докосна?

Д: Беше топъл, което не правеше никакъв смисъл. В хангара беше толкова студено, че почти можеше да си видиш дъха. Огледах по пода и не видях никакви захранващи линии. И се запитах, "Как за бога може тази сплав да остане топла?" А тя беше наистина твърда. Това беше най-твърдият материал, който някога съм докосвал. Не поддаваше никъде. Кохезионното напрежение на повърхността се усещаше повече като кожата на бебе. Този материал беше еластичен, но твърд и топъл. 

Р: Това е странно, особено за метал.

Д: Да, мислех си, "Както за бога става?" И пропълзявах навсякъде и докосвах повърхността, а тя реагираше. Когато се обърнах и погледнах към момчетата от Въздушните сили, всичките бяха зяпнали. Затова предположих, че реакцията, която виждах, при тях не се беше случвала, защото където и да го докоснех, се появяваха наистина невероятни сини и бели вихри, които се спускаха надолу по обвивката на това нещо. Изглеждаха като дължините на вълната, които виждаш на осцилоскоп. Когато си отдръпнах ръцете, спряха. И казах, "Уоу! Това нещо реагира!" Продължих да се изкачвам нагоре, докато достигнах централната част. Тя имаше подобия на гръбнак, които се разклоняваха, диплеха, подобни на нишки. Изглеждаха почти като нишковидни оптични кабели, напълнени с някакъв вид флуид. Бяха много тънки тръбички, с размера на макароните "ангелска коса". Имаше милиарди такива неща, спускащи се по повърхността на този двигател. И си помислих, "Човече, тези схеми ми изглеждат познати". И тогава ми светна: те изглеждаха като нервните синаптични модели. Имаше милиони от тях, излизащи навън - навсякъде от това нещо. Затова си помислих, че може би двигателят беше построен с екзоскелетен мозък. В този момент се протегнах, сграбчих част от тези влакна и открих, че бяха наистина здрави и че в тях имаше течност. И където и да докоснех, независимо какво докосвах, имаше реакция - например трепкане на визуални светлини, докато вървях в увредената област на това нещо; накрая казах на момчетата от Въздушните сили, "Знаете ли, това нещо е енергиен завод. Това е по-скоро привеждаща в движение система. Енергиен завод е. Очевидно е излязъл от голямо транспортно средство, от някакъв летателен апарат. Къде се намира този летателен апарат?" Това не ги зарадва, но аз продължих, "Летателен апарат като този трябва да е имал персонал. Какво направихте с тези хора? Това очевидно не е американска, или съветска технология, нали, момчета? Това е някакъв вид извънземен обект. На каква възраст е? Вие ли го изкопахте? На милиони години ли е, или вие, момчета го простреляхте и свалихте долу?" И човече, те наистина се обезпокоиха. Наредиха да ме свалят от двигателя. Докато слизах, бях наистина ядосан. Бях толкова ядосан, защото ми беше писнало.

В този момент заех къде съм. Знаех, че този двигател е от някъде другаде, а не от Земята. Не знаех откъде беше дошъл, или от колко време го имаха те, но беше очевидно, че в този момент целият мой свят се разпада. Израстнах в свят, където правителството никога не лъжеше. Предишната година току-що бяхме кацнали на Луната. А тук Въздушните сили имаха тази технология и не казваха нищо за нея, което ме разяри.

Р: Да се върнем малко назад. Когато си бил на двигателя, е имало нещо, което си видял, за което ми спомена в предишния разговор и което намирам за много очарователно. Как и кога видя вътрешността на реактора? Можеш ли да опишеш кристалите?

Д: Това, което се случи беше, че поисках разрешение да проверя увредената област вътре в двигателя, където той е бил отворен. Те се поколебаха. Р. Това беше преди да ги ядосаш ли?

Д: Преди да изляза от тази увредена област напълно разярен, защото когато слязох долу в това нещо, те ми казаха да огледам набързо. Затова слязох долу и огледах наоколо. Човече, имаше невероятно изглеждаща технология нагоре и надолу по този двигател. И не можех да вляза повече от три фута в него, защото стигах до стена. И тази стена - тя беше като ирис/клапата на лещите на камера. Тя имаше много взаимнопреплитащи се перки, които се свиват или разширяват и винаги съм си мислел, че от тях ще стане най-страхотната врата. Там имаше и едно малко кръгло подобно на реактор нещо и аз просто поставих ръка отгоре му, а когато го направих, вратата просто се отвори. 

Р: Отвори се за теб? 

Д: Издаде лек шум.

Р: Може би оттам им е дошла идеята за вратата, която си видял в Зона 51? Д: Възможно е. Нямам идея. Но трябваше да погледна по-дълбоко в двигателя. И това, което видях, беше наистина очарователно. Такова пътешествие беше да си там, защото когато работех по моите термоядрени двигатели, всичко беше толкова малко; някои части дори трябваше да се обработват под микроскоп. Е, тук имаше повторение на моя основен дизайн, но достатъчно голямо, за да се движиш в него. Но човече, вместо това нещо, което бях произвел, за да постигна определена функция в моя двигател, тук имаше нещо друго. И това нещо друго беше материя, която започвах да разпознавам. Имаше кристали разположени един срещу друг. Изглеждаха приказно. И бяха вградени в това плазмено, подобно на трахея нещо. А в моя двигател ми беше толкова трудно да получа циклотрон, за да извия взривните вълни, които ми бяха необходими за ускоряването. Това нещо имаше един вид вентилационна система, която им позволяваше да изкарват плазмата навън през област, която изглеждаше като хрилете на акула. Цялото нещо изглеждаше толкова органично. Изглеждаше като жива машина - и органична и неорганична едновременно. Това беше оксиморон. Как можеш да обясниш нещо такова? Така или иначе, трябваше да видя много неща там вътре, които не можех да повярвам. 

Р: Колко минути беше във вътрешността сам?

Д: Не мисля, че съм бил там повече от пет минути. Знам, че това не звучи като дълго време, но имах чувството, че съм бил там една седмица. 

Р: Мисля, че ти ми каза, че имаш фотографска памет?

Д: Да. Просто щраках нон-стоп. Направо го абсорбирах. И докато излизах, не докоснах това нещо, а щом преминах през района, вратата се затвори след мен. Никога не казах на момчетата от Въздушните сили, че съм влизал в тази част на двигателя. Не мисля, че някога са разбрали, че има и друго отделение в двигателя, в което могат да влязат. 

Р: Защо?

Д: Защото не вярвам, че то им е позволило достъп. В двигателя имаше присъствие. Както когато присъства личност или същност. То просто си имаше своя такава. И така, аз излязох от двигателя и бях вбесен, защото знаех, че нямаше начин те да са го построили. То използваше някякъв вид ограничена възбуждаща сила, която дори не можем да си представим. Щеше да е необходимо да работя по това нещо продължително време, за да мога да схвана как правеха фракциите. Докато аз използвах плазмата по линеен начин, това нещо беше конструирано да върви във всяка посока, в която си иска, със своите плазмени потоци. Това е невъзможно. 

Р: С ракета ли?

Д: Да. Това нещо можеше да прави всичко. И аз наистина се чудех кой по дяволите го беше построил. Затова започнах да слизам по корпуса на двигателя. След като встъпихме в голям спор забелязах, че когато докосвах двигателя, той вече не реагираше с красивите сини и бели вихърчета от енергия. Те се бяха променили в нещо подобно на червеникаво-оранжев пламък. Когато се успокоих и се опитах да разбера какво беше това, то се промени отново в синкаво бяло, и започна да изглежда по-спокойно. Тогава осъзнах, че двигателят не беше само термочувствителен; той реагираше на умствени вълни. Той е симбиотичен и се фиксираше върху това какво мислиш и как се чувстваш. Това му позволяваше да осъществи интерфейс с тебе. Което означаваше, че това нещо имаше съзнание. И то знаеше, че аз съм там. Знаеше и че аз знаех, че то знае, че съм там.

За интервюирания:

Дейвид Едеър е международно признат експерт по приложението на авангардни космически технологии в промишлеността и търговията. На 11-годишна възраст той е построил стотици ракети, които е проектирал и тествал в полет. На 17 печели "Най- изключителното в областта на инженерните науки" - награда от американските Въздушни сили. На 19 годишна възраст проектира и изработва за американския флот механична система с художествена стойност, предназначена за промяна на реактивните турбинни двигатели, която поставя рекорд неподобрен досега. Дейвид Едеър е президент на "Интерсект Инк", чете лекции и осигурява консултантски услуги на компании и организации, които искат да узнаят как да използват най-новите технологични предимства.




От Nexus Magazine, Volume 9, Number 5 (Aug-Sept 2002)

www.nexusmagazine.com

Откъс от интервю с Дейвид Едеър

от Robert M. Stanley © 2002

Email: rstanley@socal.rr.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар