ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ - Или, как Франция стигна до незапомнен деспотизъм!

„ Френската революция ". . . беше източникът и началото на всички настоящи комунистически, анархистични и социалистически концепции. 

                                                                                     

                                                                                                                  Принц Кропоткин 

Историята ни разказва за значителни събития, които светът е претърпял, така както са дошли, така са отминали, забравени от хората, независимо колко са били важни в момента и какви следи са оставили в историята на човечеството. Независимо от милионите жертви, които са взели безбройните войни, те са почти забравени. 

През 1789 г. започва Великата френска революция — едно събитие, което дори и след утихването си не загубва своята сила. Едно събитие, което до голяма степен изменя човешкото мислене и му налага нов продължителен модел на мислене и действия. За пръв път в света Френската революция представя на практика трите идеологии — комунистическа, анархическа и социалистическа. 

Цели 200 г. оттогава, привържениците на тези идеоло­гии не престават да се борят за осъществяване на идеите си. В 1917 г. избухва болшевишката революция в Русия и по-късно много други по-малки страни следват примера и с надеждата, че ще наложат по-справедлив ред и живот за хората. 

Повечето от хората, непосредствено участвали в революцията, без съмнение са убедени, че се борят за справедливост и свещено равноправие. 

Историческите данни за Френската революция са много противоречиви. Непосредствените сведения след револю­цията идват от най-различни източници: роялисти, жирондисти, дантонисти, робеспиеристи и други политици, които ревностно поддържат своите политически убеждения, като игнорират действителните исторически факти. Никой не описва последиците на този експеримент от гледната точка на народа. Всички упрекват народа и масите за извършените нечувани жестокости и престъпления по време на революцията, а никой не обвинява тези, които дават властта и силата в ръцете на масите, което естествено води до тирания, по-страшна и от най-големия деспотизъм. 

Съвременните писатели и историци в желанието си да възвеличаят своите герои ги оправдават, като хвърлят цялата отговорност върху народа, който в действителност взема активно участие само в дните на революцията. Тя обаче е подготвена и ръководена пак от тези, от които народът е потискан и срещу които е мислил, че се бори. Нечувана конспирация. 

От самото начало до края, проучвайки всички отделни епизоди на революцията: от обсадата на Бастилията до септемврийското клане и накрая — царството на терора, много ясно личи абсолютно същият начин на действие, намеренията, замисълът и пресметливостта на някаква организация, чиито водачи остават скрити. 

Най-безпристрастните свидетели на всички събития по време на революцията са писателят Клод Франсоа Больо и Феликс Монтжоа. 

Доказателствата, които Монтжоа представя в своя труд заслужават да бъдат приети като меродавни по няколко съображения. Той е роялист, което заявява на всеослуша­ние и въпреки това изнася факти, уличаващи роялистите в конспиративна и непочтена дейност. Второ, за разлика от много други съвременни писатели и историци, той не се страхува да подпише работата и публикацията си. 

Ф. Больо — също роялист, пише своята „История на френската революция" в 6 тома, която се приема от всички историци за един от най-меродавните и безпристрастни трудове за Френската революция. 

Без каквото и да е съмнение философите играят роля в подготовката на революцията. Техните идеи и виждания повлияват непосредствено на аристокрацията и образо­ваната буржоазия. Селячеството малко се е интересувало от нови идеи и философии. Главният им интерес е бил земята, реколтата и данъците, които понякога стопяват и изяждат всички доходи. 

За отбелязване е, че по това време френските полета се славели като едни от най-плодородните и най-добре култивирани в Европа. Селячеството и въобще народът са живеели добре и изглеждали щастливи. Такива са конста­тациите на много чужденци, посетили Франция по това  време . Във всички съседни на Франция страни народът е изглеждал много по-беден и потиснат. 

Едно друго съществено обстоятелство помага на народа да гледа по-оптимистично на живота. Това са реформите, които предприема Людовик XVI веднага след възкач­ването си на престола. Той се опитва всячески да премахне причините за народните страдания. Предлага свободна търговия на житото без каквито и да са данъци, през 1779 г. премахва всякакво робство в пределите на страната си, една година по-късно забранява мъченията и разрешава практикуването на други религии (до момента е била разрешена само католическата). През 1787 г. предлага изменение на закона за работата и службите — за равноправно приемане на работа от какъвто и да е ранг на всички поданици. Съкращава няколко пъти личните си разходи и тези по поддържането на кралския двор. През 1788 г. прави големи хуманни реформи в болниците и затворите. 

Всички тези реформи и предложения на Людовик XVI не се харесват на монополистите и парламента, които взимат активно участие в революционното движение. 

За народа е било много ясно кой защитава техните интереси и единодушно са изразявали обич и лоялност към Людовик XVI за голямо неудоволствие на парламента, съставен изключително от благородници, духовници и привилегировани лица, които народът ненавиждал. При­мерът на краля подготвя и поощрява народното мислене за реформи и смяна на управлението, като същевременно обявяват уважение към религията, вярност към краля и желание за ред и законност. 

Напълно естествено при това положение на нещата заплашените благородници трябва да предприемат нещо радикално, което да прочисти пътищата им. Това е „Френската Революция", която не е дело на френския народ, а на неговите потисници. 

Един от главните инициатори за революцията е Орлеанският херцог Луи Филип, далечен братовчед на Людовик XVI. Херцогът — много богат, ексцентричен и бонвиван, е много популярен сред обикновеното населе­ние. Той няма никакви аспирации за трона, което сам заявява. Тронът не ще му донесе нито повече богатства, нито повече удоволствия. Той храни неописуема омраза специално към кралица Мария Антоанета и по-малко към краля. Чувства се много обиден, задето Мария Антоанета попречила на дъщеря му да се омъжи за Ангулемския херцог, а на краля — задето не го е направил главен адмирал на флотата. 

По-късно, само две години преди революцията, кралят налага нови данъци на привилегированите класи, които Орлеанският херцог обявява за незаконни. За това неподчинение кралят го изпраща на изгнание в собстве­ното му имение. Луи Филип използва различни средства, за да изрази омразата си. Привлича към конспирацията един от най-талантливите оратори — Мирабо, без чиято помощ едва ли би успял. Мирабо — както сам заявява, е бил роден авантюрист. С помощта на Мирабо и испанеца Лаклос Орлеанският херцог създава една голяма мрежа от агенти, които успяват да настроят народните маси срещу старото управление и кралския двор. Кулминационната точка настъпва през 1789 г. с изкуствено създадения глад от агентите на херцога.44 Получава се едно анормално състояние: монополистите са в съюз с хората, които организират и подклаждат народната ярост срещу самите монополи — водачи на Орлеанската конспирация. 

Известно е, че почти всички организатори на револю­цията са роялисти с изключение само на Лафайет. 

Явяват се и други подривни и подмолни фактори, произлизащи от тайни организации, като масоните, Илюминати и др., чиято главна цел е унищожаване на всички религии и управления в Европа.

Робеспиер пропагандира и обещава на работниците нова ера. „Всичко ще се измени, господарите ще станат слуги — сега е ваш ред да бъдете обслужвани". Естествено това въздейства на народа и той е готов за една такава промяна. 

Прусия изиграва много важна роля за настъпилия хаос и анархия във Франция. Фридрих Пруски пръска цяло състояние за дискредитирането на Мария Антоанета във Франция с цел да разстрои връзките и съюза между Франция и Австрийската империя — и двете отявлени съперници на Прусия. Мария Антоанета открито поддържа родната си страна Австрия, ненавижда Прусия и всячески се стреми да поддържа приятелските отношения между своята родина и тази на съпруга си — Франция. В това време Франция действително се нуждае от приятелството на велика Австрия. Но народът и масите си остават маси — подведат ли се веднъж, нищо не е в състояние да ги спре. 

Изобилната литература, различни памфлети и публика­ции срещу кралицата, разпространявани от пруския посла­ник изиграват своята роля и настройват масите срещу т. нар. „Австрийката", недовиждайки своите интереси и тези на Франция. В момента съществуват документи и дипломатическа кореспонденция в архивите на Берлин, Дрезден, Женева и другаде, която доказва подривната пруска дейност за унищожаване на антипруската френска кралица. 

Германците спомагат за революцията по политически път, диктуван от самия Фридрих Велики и по философски път, внушаван от йезуита Вайшоп. 

Англия, която не може да забрави френската интервен­ция в полза на Америка, също изиграва голяма роля с интригите си за свалянето на френското управление. 

Хронологичният път на събитията във Франция е следният: през 1778 г. Ротшилд посредством своя агент Вайшоп нарежда на масонската ложа във Франция „Гранд Ориент" да бъде готова за въстание.48 То се подготвя, за да се освободи престолът, да се унищожи християнската вяра и да се провокира Европа да атакува Франция, което ще даде възможност на Ротшилд да финансира всички групи­ровки и държави, участници в борбата. Това е единстве­ното оправдание за създаването на толкова много органи­зации, взели участие в революцията: няколко групировки роялисти, орлеанисти, жирондисти, якобинци, монтаняри, дантонисти, санкюлоти и др. 

През 1789 г. със започването на революцията за пръв път в Париж се издига червеният флаг, което не означава нищо друго, а името на Ротшилд, Roth — червено, Schield — флаг. Оттогава и до днес всички леви и комунистически революции и управления приемат за свой официален символ „червения флаг". Какво заключение може да си направим по този въпрос? Кой финансира, поддържа и управлява тези, които се прекланят пред неговото име? В края на Втората световна война през месец септември видях как разстрелват войници, които отказват да сложат на фуражките и ръцете си червена лента. 

Републиката във Франция е провъзгласена от кралския парламент, а не от която и да е от гореспоменатите фракции.

Колкото повече четем и се задълбочаваме във Френ­ската революция, толкова повече загадки изникват пред нас. 

Защо Франция трябваше да заплати милиарди франкове, за да купи реформи, които Людвик XVI предлагаше безплатно? Защо Конвентът проля толкова много кръв? 

Независимо от повечето твърдения на историците, че причините за тези зверства са омразата и отмъщението на народа срещу правителствената класа, това не отговаря на истината, тъй като от всичките осъдени и ликвидирани само 5 % аристократи са били екзекутирани. Кои са останалите 95 %? Естествено народът.

Защо след като Френската революция е направена от народа и се провежда от народа, той я ненавижда? „Целият френски народ е срещу нас", заявява Робеспиер пред якобинците. Това е защото Френската революция и всички следващи до ден днешен се организират от една шепа ултракапиталисти, които имат толкова общо с народа, колкото да обират плодовете на неговия труд. 

Стотици историци са писали за Френската революция, но повечето от тях са били „слепи", както ги нарича генерал Череп Спиридович. Повечето от тях са избрани и платени от тази върхушка да напишат това, което им се диктува, а не самата истина. Други историци пък, черпейки сведенията и данните си от тези платени агенти, стават невинни проводници на една фалшива история. 

За отбелязване е, че от толкова много историци нито един не видя скритата ръка на тези капиталистически злодеи, с изключение само на талантливата английска историчка Неста Вебстер. 

По-правилно би било Френската, Германската, Болшевишката и всички останали революции да се нарекат с истинското им име — капиталистически революции. 

Очевидно е, че във всички революции досега, свободата е жертвана в името на равенството, което никъде не съществува в действителност, а е само утопия. 

Във Франция кралят е заменен с неограничената власт на Конвента, който пък от своя страна изпълнява точно нарежданията на своя абсолютен господар — Капитала. 

Както американското въстание, така и Френската революция, дават възможност на Ротшилд да постави основата за едно бъдещо колосално богатство. Както в Америка, така и във Франция Ротшилд финансира и двете страни на кръвопролитието. В Америка — Севера и Юга, а в Европа агентите си във Франция и същевременно отвън Англия и Прусия, които се стремят да унищожат Франция. Самият Робеспиер в последната си двучасова реч на 26 юли 1794 г. разкрива, че Френската революция, както и всички останали, не се ръководят от французи, а от чужди агенти. „Аз нямам никакво доверие във всички тези чужденци, на които лицата са покрити с патриотични маски и които се мъчат да се представят за по-големи републиканци отколкото сме ние... Тези агенти на чужди сили трябва да бъдат унищожени. "За това свое „нера­зумно изказване" Робеспиер плаща с главата си. Нека не се забравя, че той познава до известна степен господарите си, издигнали го до тази висота. И в момент на величие и слава той решава да се отърве от тяхното опекунство, като не може да прецени силата на тези, които дръзва да обвини. Същата „грешка" направиха Наполеон, Хитлер, Ленин, Сталин и много други, които не се поучиха от Робеспиеровата трагедия. 

Хронологичният ред на събитията е следният: 

Обсадата на Бастилията 

През 1789 г. в Париж съществуват два големи про­блема: настъпилата паника за заплашващ глад и прииж­дането на мистериозни чужденци. Тези чужденци не са нито селяни, нито работници. Те принадлежат към една друга категория — бандити. По нареждане на своите господари е трябвало да се преобразят с облеклото, маниерите и държанието си до такава степен, че да всяват страх сред парижкото население. Те говорят чужд, странен език. Някои историци ги описват като бандити от Южна Франция и Италия, докато други твърдят, че са марсилци. Независимо откъде са, по физиономиите им личи, че са грабители и кръвопийци. Тези ренегати умишлено са доведени в Париж от революционните лидери, които ежедневно им заплащат по 12 франка и ги подготвят за предстоящия удар. Това изцяло противоречи на много историци, които твърдят, че революцията е направена от спонтанно надигналия се народ. По всичко личи много добре организираната конспирация. 

1789 г., месец юни, Националното събрание е разделено на два противоположни лагера. Революционери, които искат реформи, и реакционери, които им се противо­поставят. Според някои революционни писатели главната спирачка за проектоконституцията са благородниците и духовенството, които не искат да се лишат от някои свои привилегии. Всъщност най-голяма роля в Националното събрание изиграват представителите на Орлеанския херцог и някои други благородници приятели на херцога, както и една фракция, повечето адвокати, водени от Робеспиер. 

Докато Орлеанският херцог се бори за заместване на една династия с друга, Робеспиер е за нейното унищожа­ване. И двете фракции са против народното желание — конституционна монархия. Френският народ от векове наред свикнал с кралския институт, не може да си представи Франция без крал или кралят да бъде заменен с нещо ново за тях — република. И следователно в лицето на Людовик XVI те виждат някакъв покровител, който постепенно и непрекъснато отнема правата на благородни­ците за сметка на народа. 

Една нова партия се образува около съдията Жан Жозеф Муние, наречена роялдемократическа партия, а по-късно конституционна. Тя спечелва много бързо душите на хората, тъй като усилено работи за социални изменения и за правата на народа. 

Кралят лично се явява пред Националното събрание и предлага драстични изменения на закона, които са само в полза на народа: равенство при таксуването, премахването на паричните привилегии на благородниците и духовен­ството, отменянето на данъка върху имота и общия доход, който се събирал само от непривилегированите хора, премахване на безплатния труд на селяните по отношение на господарите им — благородници, на данъка върху солта, свобода на пресата и много други изменения — всички в полза на народа. 

Пред Събранието кралят заявява дословно: „Господа, вие чухте това, което предлагам, то е резултат на моята склонност и намерение. . . . ако ме изоставите в това голямо дело, аз ще процедирам без Вас и сам ще приема ролята на истински народен представител". С други думи, ако Събранието не приеме реформите, той ще го разтури и с кралски декрет ще обяви новите реформи. Предложението на краля възбужда всички фракции в събранието. Орлеанистите, благородниците и духовенст­вото ще загубят своите привилегии. Републиканците изпускат възможността да се борят от името на народа, тъй като кралят им дава всичко, което им е необходимо и се явява в случая като техен представител и защитник. 

Ако тези предложения на краля се приемат от Събранието, това значи по мирен път да се установи конституционна монархия, но то се оказва неприемливо за всичките фракции. Вместо едно истинско и мирно разрешаване на съществуващата криза, каквото кралят предлага, започват насилствени сцени, които довеждат до по-тежки събития. Тук е бил моментът кралят да вземе инициативата в ръцете си. Той е имал войската и народа на своята страна. Липсвали са му умни съветници и министри. Повечето от историците го обвиняват в малодушие и нерешителност. Не мисля, че е спра­ведливо да го обвиняваме в нерешителност, тъй като предлаганите от него реформи го опровергават. Единствената му грешка е прекомерната любов към народа, която той не иска да накърни. Ако той би могъл да предвиди дадените от революцията жертви, нямаше да има революция. 

Решението на краля да подмени министрите си и специално демагога Некер се използва като претекст от фракциите и специално от орлеанистите за подстрекаване на масите и за нови издевателства. Пускат се подготвени оратори във всички квартали на Париж да предупредят населението за голямата опасност от кралските войски, които се готвели да унищожат парижкото население. Същите оратори подканват хората да се въоръжат кой с каквото може и да бъдат готови за посрещане на врага — „армията" сатанински претекст, който изиграва своя замисъл и роля. 

През същото време изкуствено създаденият глад в Париж се увеличава. Хората на Орлеанския херцог и други заинтересовани масово закупуват зърнени храни и ги складират на скрити места извън Париж. 

На 12 юли се разпространява измислената новина, че във Версай депутатите от Събранието са избити, че Орлеанският херцог е затворен в Бастилията и осъден на смърт, и че, кралските войски маршируват към Париж, за да подложат населението му на сеч. 

Населението изпада в паника. Специално двата квар­тала Сент Антоан и Сент Мишел, с не много реномирано население, в които са разквартирувани чужденците от юг, започват да се въоръжават кой с каквото намери — ножове, кирки, търнокопи, лопати и вили. Бандити започват ограбване и опустошаване на града. Магазините са разбити и плячкосани. Това подвежда и част от гладните жители на тези квартали при което се събира една сива маса от около 35 000 — 40 000 души. На така подготвената сцена се явява един талантлив уличен оратор Жорж Жак Дантон, млад адвокат, забележителен със своите рево­люционни речи, увличащи масите. Той е най-новата звезда на Орлеанския херцог и работи за него. 

На 14 юли от ранна сутрин камбаните на църквите започват да бият продължително и тревожно. Ораторите са вече по местата си на кръстовищата на Париж, викайки разпалено: „На оръжие! Не губете нито миг. Кралските войски след малко ще навлязат в предградията. Незабавно да тръгнем към Бастилията, да я превземем, да освободим херцога и да се въоръжим със складираното оръжие!" Марсилците и всички доведени от юга подемат виковете на ораторите и уплашеното население от тези квартали ги следва. Паниката се създава много лесно, но не у всички парижани. Повечето се затварят в домовете си със семействата си, откъдето следят събитията. Тази възбудена маса, оглавена от пияните бандити, се отправя към Бастилията. Никой не знае какво представлява тя, освен това, което са чули от легендите. 

Във въображението на хората Бастилията е нещо много тайнствено и страшно. Според това, което агитаторите говорят, мазетата на Бастилията са пълни с гущери, грамадни плъхове и паяци, от много години там страдат оковани политически затворници. Има специални стаи за мъчения, а други — пълни със скелети. 

В действителност Бастилията съвсем не е била това, което си е въобразявала възбудената маса. Веднага с идването на Людовик XVI тази стара крепост е основно преустроена отвътре. На всички стаи са направени прозорци, като за всяка е имало печка или камина за отопление, а също и друга мебелировка. 

На затворниците е разрешено да четат книги, да свирят на различни музикални инструменти, да рисуват и т. н. Храната не е лоша и е достатъчна. Но най-важното е, че 4 години преди момента на обграждането на Бастилията никой не е бил затворен в нея. Превземането й е напълно безцелно, тъй като през същата година кралят е предвиж­дал да разруши този така наречен паметник на деспотизма. 

Дори е имало изработен план за един красив площад на нейното място. Но най-странното е как въоръжената маса би могла да превземе тази крепост, снабдена с 15 оръдия и много войска? 

Водачите на тази маса са знаели, че кралят е дал нареждане на войската в никакъв случай да не стреля и пролива кръв. Управителят Де Лоней — възрастен офицер от старата гвардия, много лесно би се справил с положението, само ако беше заповядал на войниците да отбраняват Бастилията, но предпочита да предаде ключо­вете на затвора, отколкото да не изпълни заповедта на върховния си началник краля, за което е заплатил с живота си и главата му, набита на кол, е разнасяна из улиците на Париж. 

Всички войници, след като предават оръжието си, са жестоко избити. Само една част от охраната, съставена изключително от швейцарски войници, със своя началник — швейцарец, не се предават, а излизат в боен ред и с откъслечни изтрели се измъкват и спасяват главите си. 

От 800 000 жители на Париж не повече от 1 000 души вземат участие в обсадата. И най-интересното кого освобождават? Това са седем души криминални затворници. между които и един граф Де Солаж, затворен за жестоки престъпления. Прилагания деспотизъм и жестоките мъчения в Бастилията са били само измислица предавана от поколение на поколение. 

Човешката натура е по начало склонна към сензации. Парижкото население не пада по-долу. Това, което става по време и след обсадата на Бастилията, не само потресло и отвратило населението, но и го уплашило. Тези човешки глави, които се разнасяли набити на колове и кирки, многобройните трупове, увиснали по уличните фенери, говорели, че предстои нещо много страшно — анархия. 

Походът към Версай

Организаторите на революцията не остават доволни от събитията около Бастилията, тъй като по-голямата част от парижкото население е разочаровано от празните обещания и възмутено от неоправданите жестокости. Мирабо и Де Мулен в речите си в Националното събрание се мъчат да оправдаят извършените жестокости и да възбудят нови. 

Главните организатори на безредиците и подстрекателите към революция са в самото Събрание и са от адвокатското съсловие. Докато отначало се бунтува само Париж, сега следва цяла Франция. Писма от депутатите се разпращат по цяла Франция със страшната измислена вест, че бандити от Англия и Австрия пристигат, за да избият населението. Навсякъде настъпва паника и населението се въоръжава кой с каквото може. Паниката естествено води към анархия, която настъпва много бързо. 

Част от наетите бандити от Марсилия и Италия се изпращат из провинциите, където с насилие се мъчат да приобщят към себе си уплашеното население. Жертви стават не само аристократите и духовенството, а и всички селяни, които не се присъединяват към палежите и злодеянията. На някои места има куриозни случаи. Така например в Бургундия цялото население от села и паланки се обединява и избива всичките изпратени срещу тях бандити.59 Населението намира у тях напечатани листовки „Заповед на краля", с която се нарежда да се запалят всички дворци на благородници и монархисти, тъй като монополизират житото и са главните виновници за глада. 

Това е добре скроена тактика от страна на революцио­нерите, тъй като народът е вярвал на краля и е знаел за неговите усилия да ограничи властта на благородниците и духовенството. На много места в провинцията започва плячкосване и избиване в името на краля. 

Вярно е, че духовенството и благородниците експлоати­рат населението, но, от друга страна, те са единствената връзка между двореца и народа. Със скъсването на тази връзка се отваря възможността за създаването на абсолютна монархия. За нея мечтаят орлеанистите, които искат само един господар — краля, и един народ без никакъв протектор. Орлеанският херцог упорито се бори за унищожаване на кралския двор, но за запазването на монархията. 

От друга страна, републиканците — оръдията и пионките на Ротшилд, използват затрудненията и сла­бостите на всички фракции за своята крайна цел — република. 

Всички демократични реформи, които кралят лично предлага на Събранието, не се харесват на нито една от групировките — дори и на революционерите, тъй като дават големи права на народа. Само два дни след предлагането на тази демократична проектоконституция — на 30 август, революционерите определят суми за главите на членовете на тази фракция от царски демократи, която поддържа реформите. Някои от тях са задържани от революционерите и животът им е заплашен. 

Кралят заявява на Събранието, че ще наложи своето вето, ако не бъдат приети реформите и сега събранието всячески се мъчи да отнеме кралското вето. Тъй като на народа не е ясно какво точно значи „вето", революционе­рите агитатори им го обясняват по улиците с най- красноречиви примери: „Знаете ли какво значи вето? Отивате си в къщи, където вашата жена е приготвила вечеря, тогава кралят казва „вето" и вие не получавате нищо за ядене!" Други пък обясняват: „Да се лиши кралят от правото на вето, значи да му се отнеме правото да беси и убива колкото си иска". Много от селяните и от общата маса мислят, че „вето" е някакво лице, което си представят във въображението си като нещо много страшно. Започват все по-често да се чуват въпроси като: „ Какво ли още е направил този бандит Вето?" 

Така разбраното вето и оскъдицата на хранителни продукти са използвани отново за още една от пъклените им цели — похода към Версайл, към кралския дворец с единствената цел тази разпасана маса да ликвидира кралица Мария Антоанета и краля. Но и този път не успяват, тъй като Людовик XVI с хладнокръвието си спечелва отново душите им и вместо да бъде ликвидиран, е поздравен с френското „Да живее кралят". И този път кралят забранява на охраната си да стреля и да пролива народна кръв. Той не съобразява, че това не е народът, който обича, а една подкупена сбирщина от мошеници мъже и жени от предградията. Веднага след тази случка се провежда правителствена анкета. 

Комисията се представя в двореца и иска мнението на кралицата, която отговаря само с няколко изречения останали в историята: „ Всичко видях, всичко чух, всичко забравих." 

Нападението на Тюйлери 

Това ново събитие, избухнало през 1792 г., се приема от много историци като една нова и отделна революция. Старата групировка около Орлеанския херцог е почти разтурена. Херцогът е заточен. Неговата най-голяма сила Мирабо го изоставя. Една новосформирала се група от наемни бандити се появява под името „Партията на Сабат"; болшинството от нея са италианци. Най-забележи­телните между тях са Ротондо, Каваланти и Малга, които през този период на революцията се срещат навсякъде, където има насилие и проливане на кръв. Ротондо е този, който е бил натоварен със задачата да убие Мария Антоанета по време на ежедневната й разходка в парка на двореца. Това убийство е осуетено само по една случайност. 

Кралят и семейството му все още са затворници в двореца си. В това безизходно положение Людовик XVI апелира за международна интервенция и помощ от другите крале. 

Австрийският император Леополд II — брат на Мария Антоанета, е далеч от намерението да помогне на сестра си. Пруският Фридрих Вилхелм II води много отдавна политика за отслабването, разлагането на Франция и разкъсването на приятелските и роднинските връзки между Франция и Австрия, така че от него също не може да се очаква искрена помощ. Единственият човек, готов да им помогне, е шведският крал Густав III, необвързан с роднински връзки с френския кралски двор. 

Апелът на Мария Антоанета за външна помощ не само че не помага на кралския двор, а напротив, утежнява положението му. Сега става още по-лесно за подбудите­лите на революцията да упрекнат двора и специално Мария Антоанета в искане на интервенция срещу Франция. 

Прусия засилва още повече своята подмолна дейност във Франция. Ротшилд, чийто интереси в момента се покриват с пруския император, изпраща сънародника си Ефраим във Франция за бъдещата подмолна дейност. Ефраим тегли огромни суми от банките и организира и поддържа ликвидирането на кралския двор63. Нека не се забравя, че тогава, както и сега, всички банки са функция от Ротшилд. 

Започва една голяма кампания от страна на революцио­нерите срещу Людовик XVI. Наричат го открито „голяма свиня", пияница и измамник и какво ли не още. Якобинският клуб настоява за неговото детрониране и за регентство на Орлеанския херцог. 

Един друг инцидент става с войската. Замервана с камъни и единични изстрели от провокаторите, тя отвръща с огън и избива 30—40 души от тълпата. 

Лафайет, главнокомандващ френските войски, за да запази достойнството на армията, дава нареждане да се стреля. Въпреки че като привърженик на републиката Лафайет няма нищо общо с двора, обвиненията се приписват на краля и случаят се използва умело от подстрекателите на масите за нова революция. 

Разумните хора, имайки опита и спомена за револю­цията през 1789 г. и нейните последици: избивания, гладуващите хиляди семейства, безработица и т.н., стои настрана и не взема никакво участие в тези нови авантюри.

На 14 юни 1791 г. в Учредителното събрание с участието на Дантон, Марат и Робеспиер се приемат нови закони, които лишават народа и работниците от много техни права: да избират президенти, да защищават техни общи интереси, да вземат решения, както и да се противопоставят на определените им заплати и възнаграж­дения. Как да си обясним факта, че тези, които вършат всичко от името на народа и за народа, още непостигнали крайната си цел — революцията и републиката, вече отнемат и малкото останали права на работника. Аз не се учудвам, защото го видях е очите си и изтърпях на плещите си. Но сигурен съм, че на много от читателите ще се стори невероятно. Същите тези закони по-късно по времето на Робеспиер са прилагани много по-стриктно и по-жестоко. 

Въпреки че представената на краля конституция не отговаря на народните въжделения, под натиска на Събранието той е принуден да я приеме. 

В едно писмо до брат си Людовик XVI описва подробно съображенията си за приемането на Конституцията, която не му се нравела. Той пише дословно: 

„ Френската държава е пред пълна разруха, която ще настъпи е момента, в който някой си позволи да донесе силни и непоносими лекарства за излекуването. Главната причина за нейните неприятности са лошият дух и настроенията на партиите, които я раздвояват и разстройват властта. Има само две алтернативи, които могат да възстановят авторитета на властта — обединение или сила. Силата може да бъде използвана само от чуждите войски и това значи война. Може ли един крал да си позволи да води война със собствената си държава? Няма ли да бъде лекарството по-лошо, отколкото болестта? Аз изоставям тази идея и възприемам другата и единствена — Конституцията. 

Предоставям на народа с течение на времето сам да научи и разбере причините за своите неприятности. Мисля, че с приемането на Конституцията ще доведа до по-добър ред във Франция, отколкото с отказа си. . . ." 

От горното писмо се вижда, че кралят е много искрен и лоялен към народа. 

Веднага след приемане на Конституцията Людовик XVI пише на австрийския миператор и го моли да се въздържи от каквато и да е по-нататъшна интервенция , както и да не се бърка във вътрешните работи на Франция. При това положение следва да настъпи мир не само вън, но и вътре в страната. 

Приемането на Конституцията от краля предизвиква неописуем народен ентусиазъм. Разбирателството между краля и Събранието означава мир; държавата може да започне да функционира нормално, както преди. 

Народът разбира компромиса и жертвата, които прави кралят с приемането на Конституцията и кралското семейство става по-обичано и по-популярно отвсякога. 

Конспирацията, изцяло водена сега от Якобинския клуб, оглавена от Робеспиер, не харесва създадената обстановка. Те никога не са предполагали, че кралят ще приеме Конституцията и отново ще се утвърди на престола си. 

Верни последователи на основателя си йезуита Илюминати — пионката на Ротшилд, те са за свалянето на краля. Независимо какви маневри ще приложат, те трябва да успеят. 

Идеите и методите на френските революционери от Якобинския клуб не се отличават по нищо от тези на германските, т.е., могат да извършват зверства и да ги припишат на неприятеля си. Така например, планувайки да атакуват краля, те усилено разпространяват слуха, че кралят подготвя страшно клане на народа. 

Избраните през 1789 г. депутати от народа сега с новата конституция са разпуснати и на тяхно място са поставени други, а не избрани — всички членове на Якобинския клуб. Френският народ сега е представен в Законодателното събрание само от довчерашните аги­татори и хора на якобинците. 

През 1792 г. с тези най-противоположни идеи и аспирации Франция кипи и не предвещава нищо хубаво. Предсказанието на Мирабо е: „ Нашата свобода може да се подсигури само, ако нейното легло се направи от матраци от трупове ". 

Ръководителите на Френската революция изцяло служат на пруската кауза за управление на Европа. Дори орлеанистите се подчиняват на нарежданията на тази голяма сила от Франкфурт. 

Появяват се и т. нар. санкюлоти, дрипави и окъсани младежи. Това са всъщност хулиганите и апашите на нощния Париж. Срещу няколко франка на ден те са организирани и включени в „Легион на санкюлотите". Всеки носи на главата си знака на Ротшилд — червеното кепе. Въоръжена с вили и кирки, всеки ден тази сган наводнява градините и парковете на Тюйлери, крещейки срещу краля и кралицата. Такава е била ежедневната подготовка преди 20 юни — деня определен за нападе­нието на двореца и ликвидирането на краля и кралицата.68 Броят на участниците в това нападение не е точно определен — според някои историци е от 6 000 до 7 000 души, според други — 15 000 — 20 000 души. Това в никакъв случай не е цялото население на Париж, което в момента наброява около 800 000 граждани.

Още от предния ден множество агитатори усилено приканват минувачите да присъстват на пиршествата, които щели да се състоят на следващия ден, като обещават пиенето да бъде безплатно.70 

Още от вечерта тази сива маса от дегенерирали елементи започва да се събира по крайните квартали. Въоръжени са с кирки, търнокопи, вили и лопати, някои са запасали стари и ръждясали саби. Санкюлотите са навсякъде. Всички кръчми и таверни са обходени и обрани. Жени и деца също вземат участие в движението. На 20 юни тази маса се отправя към двореца с виковете „Да живеят санкюлотите! Да живее народът! Долу Ветото!" 

Дворецът е добре защитен от 16 батальона от националната гвардия, 600 души конна полиция и 20 оръдия. Тази човешка маса трудно би могла да навлезе в парковете на двореца, ако кралят не беше забранил каквато и да е съпротива. 

През същото време — когато тълпата вече е навлязла в парковете, Наполеон Бонапарт, излязъл от един близък ресторант със свой приятел, прави едно паметно възклица­ние: „Какви говеда, как могат да позволят на тази сган да влезе? Те трябваше да изметат пет-шестотин от тях с оръдията и останалите щяха да тичат да се спасяват!" 

Спирайки пред самата врата на двореца, масите започват да хлопат с кирките по нея. Един глас отвътре заповядва: „Отворете! Аз не се страхувам от францу­зите!"73 Един от пазачите отваря вратата и множеството нахълтва с ярост в двореца, за да се стъписа само след няколко мига пред самия крал, който в този критичен момент действително показва голямо хладнокръвие, което признават и самите революционери. 

И този път кралят заповядва на охраната си нито една пушка да не стреля. Швейцарската гвардия, неговата лична охрана, застава с извадени саби, готови да го защитят, но той им заповядва да си приберат сабите и да се оттеглят. Един убиец с нож се хвърля срещу краля с думите: „ Къде е ветото, дето аз трябва да убия?" Но един младеж от тълпата го поваля в краката на краля, задължавайки го да вика „Да живее кралят!"74 Използвайки суматохата, приятелите на краля го изтласкват в една ниша и застават пред него с извадени саби. Между тях е и 77-годишният маршал де Муши и дъщерята на принц де Конти, която с меч в едната ръка и сабя в другата четири часа неуморно брани краля от убийците.

В това време някои от тълпата, която свободно се разхожда из двореца, напипват бутилки с вино и лакомо се черпят. Одърпан санкюлот носи и подава на краля една полуизпита бутилка с вино и му заповядва да пие за здравето на френския народ. Людовик XVI вдига бутил­ката до устните си, изпива една глътка и извиква: 

„Хора на Париж, аз пия за вашето здраве и за здравето на френския народ!" Постъпката му развълнува тези прости хора, които изпадат от една крайност към друга. Започват овации и викове ,Да живее народът! Да живее свободата и да живее кралят!" 

Кралят се обръща към тях с внушителен, заповед­нически тон: „ Хора, оттеглете се!" Всички побързали да напуснат двореца. Още веднъж хладнокръвието и непри­нуденото държане с народа спасяват краля и семейството му. 

Няма съмнение, че в този ден, ако народът и санкюлотите действително желаеха смъртта на краля, щяха да я имат. Това показва ясно какво е общото настроение, дори и сред тази малка група от парижаните, участвали в нападението на двореца. И този път смъртните врагове на краля — организаторите на метежа не успяват. 

Както видяхме, „истинските хора" — гражданите на Париж, не вземат участие в събитията, станали на 20 юни. Известни френски патриоти заявяват: „ Историческа истина е, че всичките издевателства и престъпления, извършени по време на Френската революция, не са дело на френския народ, а на една чужда ръка". 

Провинциите изпращат петиции след петиции до Събранието, протестирайки срещу действията на Париж, който представлява само една 83-та част от империята. Народът, който знае кои са подбудителите, иска наказанието на якобинците. 

Самият Лафайет, който командва френските войски, лично протестира в Събранието, но не проявява доста­тъчно решителност да закрие и забрани якобинските клубове. Само той може да стори това, тъй като не само е разполагал с войската, но е имал и народната подкрепа. 

Организаторите на революцията разбират, че с тези обвинения, отправени досега към краля, няма да успеят да убедят народа да го ликвидира. Налага се да измислят по- големи и по-драстични престъпления. 

Пруският император, който години наред мечтае да ликвидира френския трон и да скъса роднинската връзка между Франция и Австрия, сега под претекст, че спасява френската корона изпраща войските си на френската граница. Австрийците бързат да сторят същото. Това е повод кралят да бъде обвинен в предателство, тъй като пруските войски щели да подложат френското население на огън и меч. 

Организаторите на недоволството този път прибягват до по-големи контингенти от Марсилия. Кои и какви са те? Повечето от тях са излезли от затворите на Италия, Испания, Гърция и др., и използват за убежище голямото международно пристанище на Марсилия. За повече от месец хиляди от тези бездомници пристигат в Париж.

Една делегация от Парижката община прави предложе­ние за детронирането на краля, обвинявайки го, Че има намерения да извърши кръвопролитие срещу Париж. На другия ден една революционна секция на Париж започва тайни преговори с краля и в същото време го изнудва. Така например само една седмица преди предстоящите събития Дантон получава голяма сума от двореца. Самият Прюдом — един от най-големите революционери, признава: „Уви! Колко много претендиращи да са републиканци ще станат яростни роялисти, ако дворецът е склонен да ги спечели и ако имаше достатъчно пари да им плати!"80 Законодателното събрание в по-голямата си част е включвало роялисти или републиканци, чиито убеждения са се сменяли според посоката на вятъра.

На 9 август през нощта т. нар. „Генерален революцио­нен съвет от 10-ти август" нарежда да бият камбаните на всички църкви в Париж. Можем да си представим каква паника настъпва в столицата. По същото време всички командни постове са заети от революционерите. Двата възлови поста са в ръцете им: кметът Песион и главният прокурор Рьодерер, може да се каже, изиграват особена роля по време на събитията на 10 август 1792 г. 

Кметът е върховният началник на Националната гвардия, която в момента пази двореца под непосредстве­ното командване на маркиз де Мандат. Маркизът — честен стар боец, е твърдо решен да защищава краля. Това е известно на всички и най-вече на организаторите. При една организирана защита би било невъзможно една такава маса от сбирщина да се добере до двореца. Ето защо в 7 часа сутринта кметът повиква в общината командира на охраната Мандат, за да даде отчет какви мерки са взети по отношение на охраната. Само след половин час някой си на име Росиньол. човек на Дантон го поваля е куршум в главата на стълбището на кметството. 

Защитата на двореца остава без командир. Това се оказва фатално за по-нататъшното развитие на събитията. От друга страна, кралят този ден показва голямо малодушие и нерешителност, и както и много пъти преди това заповядва на войниците си да не стрелят. Тълпата този път обсажда двореца без да има каквито и да било шансове за успех. През това време пристига главният прокурор Рьодерер, който започва да увещава краля да напусне двореца заедно със семейството си и под негова закрила да се оттегли в съседната сграда — Националното събрание, където животът му щял да бъде в безопасност. 

Мария Антоанета се възпротивява, но прокурорът й отправя следните думи: „Вие, госпожо, искате да бъдете отговорна за смъртта на краля, за Вашия собствен син, за Вашата дъщеря, за Вас и за всички тези които Ви защищават." 

Кралят не иска жертви и кръв. Той става от стола си и повежда семейството си към Събранието. Мария Анто­анета, недоволна от решението на краля, се обръща към прокурора и му задава въпроса: „Ще отговаряте ли за живота на краля и на моя син?" Рьодерер отговаря: „ Мадам, ние ще отговаряме задето умираме заедно с Вас, това е всичко, което ние можем да обещаем". 

С влизането си в събранието кралят се обръща към депутатите със следните слова: „Господа, аз дойдох тук, за да предотвратя едно голямо престъпление, и мисля, че никъде не мога да бъда в по-голяма безопасност, отколкото между вас"83. Но по това време отвън вече разнасят глави забучени на кирките. Войниците, верни на краля си, изпълняват и последната му заповед да не стрелят срещу народа и за благодарност заплатиха почти всички с живота си. 

След превземаането на незащитения дворец картината не може да се опише. Целият парк е осеян с трупове на войници. Вътре в двореца разярената тълпа чупи и граби всичко каквото й падне. Побеснели жени от квартала Сент Антоан се разхождат из апартаментите на Мария Антоа­нета облечени в нейните рокли и тоги. Други пък лежат пияни на леглото й. През този ден жените са тези, които проявяват най-големите жестокости. През прозорците се хвърлят мебели, часовници и всичко каквото попадне в ръцете на безчинстващите. Не пожалват и прочутите огледала на Медичите. Нахълтват и в зимниците, където са вината. Мъже и жени започват истерично пиене, от което според Прюдом умират повече от 200 души. Цялото съдържание на избите — около 10 000 бутилки, се изнасят вън в парка и се раздават на тълпата, която малко по-късно лежи безпомощна из алеите наравно с убитите. Наполеон, който същия ден преминава през парковете на Тюйлери, вижда тази картина и много по-късно в края на живота си заявява, че нито една от неговите битки не му напомня за толкова много трупове, както Тюйлери през този августовски ден. 

Такава е неописуемата картина на Френската револю­ция на 10 август, която повечето от революционерите писатели отминават. Тези писатели не споменават нищо за канибалските оргии, за човешките „котлети от швейцарски войници", печени на големи огньове и ядени от някои изверги. Не споменават нищо за човека на Орлеанския херцог, актьора Грамон, който в един момент на революционна ярост изпива чаша кръв, която наточва от жертвата си. 

Този ден е голямата победа за ръководителите на революцията, въпреки, че нито един от тях не участва лично. Дантон, Марат и Робеспиер са изчезнали за няколко дни от Париж, за да се върнат отново на трибуната на Събранието, където езикът е тяхното предпочитано оръжие. 

В следващите дни се оказва, че много по-лесно е да се убива, отколкото да се копаят гробове. 

Много писатели описват 10 август като най-великия ден на Френската революция! Какви са последиците от този ден? 

1. Пълното парализиране на Франция. 

2. Пред заплахата да бъде ликвидиран от Комуната най- забележителният и разумен републиканец Лафайет напуска Франция и избягва в Австрия, където е затворен в крепостта на Магдебург. 

3. Народът, победил този ден, загубва всичко спечелено от революцията. 

4. Новите господари, без да губят време, започват да коват оковите, с които да обвържат народа в едно непознато дотогава робство. 

5. Появяването на един от площадите на инструмент за обезглавяване, употребяван през Средновековието в Гер­мания. Името си гилотина приема от френския физик Гиолотин, избран за член на Събранието през 1789 г., който предлага използването на този уред за безболезнено ликвидиране на жертвите. Чрез този инструмент револю­цията ликвидира кралската власт, благородниците, духо­венството и установява на тяхно място анархията, която в скоро време заедно със страха от гилотината обезоръжава народа. Будният френски народ не представлява нищо повече от едно стадо овце, готово безропотно да отиде на заколение. Това психично състояние, в което изпада човек, ми е много добре известно. Изпитах го лично през деветосептемврийските събития на 1944 г. 

Септемврийските кланета 

Многобройните революционни групировки вече почти нямат връзка помежду си. Те просто се дебнат и се мъчат да се унищожат. Сега вече не ги интересува нищо друго освен властта. Какво ще оставят след себе си не е важно. „Да се добера до властта, пък след това потоп." Такава е била максимата на всички. 

Мълчанието и пасивността на народа не се харесва и плаши ръководителите. Малкото бандити и пияници от парижките квартали, които са задоволени от дадената им свобода за грабеж и разрушения, не ги радват. Комуната е наясно, че който не е с тях, е против тях. 

Марат криейки се из мазетата, не престава чрез своя вестник да крещи за глави. „Революцията иска отсечени глави". Хората се страхуват да говорят с него и е било трудно да се издържи на неговия поглед на хиена. Докато през 1790 г. той иска 500—600 отрязани глави, през 1792 г. обяснява на Барбару, че е необходимо да бъдат ликвиди­рани 260 000 души и то колкото е възможно по-бързо, дори в един ден. 

Първата революция е дело на Орлеанистите. Втората революция е дело на Жирондистите оглавена от мадам Ролан. След това душата на всесилната Комуна става Марат, който запланува и подготвя третата революция със септемврийските кланета и царството на Терора. Той не доживя да ги види, тъй като на свой ред е заклан от една млада французойка. 

Дантон става министър на правосъдието, с което се дава зелена улица на всички издевателства и жестокости, които ще последват. Пак по предложение на Марат Комуната взема решение да изпразни претъпканите затвори, като избие и ликвидира затворниците. Поставя се въпрос по какъв начин да стане това. Марат предлага да се запалят затворите, други — да се наводнят мазетата пълни с затворници, трети — да се избият. Но откъде да се намерят толкова убийци. Накрая решават да освободят осъдените за кражби и убийства, като ги използват за убийци.90 Тази система е широко възприета и по време на Съветската революция, и за голямо съжаление и в моята родина през деветосептемврийските събития на 1944 г. 

На 29 август започват арестите на богатите. За три дни са арестувани около 5 000 — 6 000 души в Париж. Много от тях се спасяват в момента, подкупвайки похитителите си. 

Дантон произнася една пламенна реч, в която апелира: „ Господа, ние се нуждаем от дързост, повече дързост, постоянна дързост, и Франция ще бъде спасена!" Същата вечер Дантон поканва близки приятели на вечеря в дома си. С гордост им разказва за речта си в Събранието: „Днес аз ги замразих! Сега можем да отидем по- нататък, можем да започнем избиванията." И хората, които чакат неговото нареждане, изтичат до сигналните пунктове и след малко се чува оръдеен изстрел последван от църковните камбани. Сигналът за избиването на затворниците е даден и в същия момент когато Дантон и неговите сподвижници се наслаждават на прочутото френско шампанско, убийците източват кръвта на нещастния френски народ. 

През това време освен редовните затвори за такива са се ползвали общината, много църкви, абатството, училища и манастири. Трудно е да се опишат страшните картини във всеки затвор, но очевидци разказват потресаващи сцени на кръвопролитие. Така например след като са избити всички монаси в абатството, един представител на Комуната пристига и казва на убийците: „Вие изпълнихте вашия дълг и всеки от вас ще получи по 24 ливри (равни на днешни франка)"93. Оттам отиват към Манастира на кармелитките, където са затворени около 200 свещеници. За час и половина 119 от тях са избити жестоко, а останалите успяват в суматохата да се изпокрият. Докато в Манастира разбойниците избиват невинни и беззащитни свещеници и монаси, кордон от националната полиция обгражда манастира и пази престъпниците от народа, който стои около портите и гневно протестира. 

През тези четири дни и нощи на септември най-жестоко са избити беззащитни затворници, като се започне от вратари, градинари и прислугата на двореца, по-голяма част от свещениците и монасите от района на Париж, цялата швейцарска гвардия, пазеща двореца, прислугата и придворни дами на Мария Антоанета, както и много командири на разни военни части. 

На екзекуторите са заплащали в зависимост от свърше­ната работа. За „добра работа" не по-малко от 40 глави са получавали от 30 до 35 франка. Докато за по-малко от 40 се е заплащало много по-малко. Един получил само 6 франка. Нареждането да се освободят криминалните и убийците от затворите не навсякъде е изпълнено, и много от тях също са били убити. В затвора заедно с аристократите са ликвидирани 320 криминални затвор­ници. Във Chatelet — стария съд на Париж, в който е имало само крадци, същата нощ са избити 223 души.96 Всички изброени събития са документирани, дори 24 разписки, подписани от убийците за получените от тях пари, са запазени в Парижката префектура на полицията до 1871 г., когато са унищожени от Комуната. 

Някои съвременници пишат, че затворниците са избити от разярената и уплашена парижка тълпа. Това не отговаря на истината. Очевидци твърдят, че специално избраните палачи са били не повече от 300. 

След пъклените септемврийски събития в Париж, престъпната Комуна изпраща жестока прокламация до провинциите, настоявайки да започне и там същата касапница, като инструктира своите поделения да изпол­зват същите претексти, както в Париж. Прокламацията е съставена от Марат. Той я подписва заедно с още осем-девет души и я изпраща на Дантон за подпис като министър на правосъдието. Под разни претексти Дантон не подписва Прокламацията, независимо от това напълно кооперира за изпълнението на тази кръвопролитна операция. По-късно се установява, че някои от подписите са фалшифицирани лично от Марат.

Няма съмнение, че септемврийските кланета са работа на анархистите, които незабелязано и много умело държат юздите както на Комуната, така и на всички останали групировки. Естествено тази силна задкулисна личност, ръководила революцията, оправдава анархистите, нейна рожба, като хвърля цялата вина върху народа. 

Не заслужава да се спирам на действията на всяка групировка поотделно в Събранието, жирондисти, френски и английски якобинци, орлеанисти и пруски олигархисти, които са само пионки и марионетки, движени от Франкфурт. 

Царството на терора 

Режисьорът на тази голяма игра решава, че е настъпил моментът да прочисти пътя за крайната цел — пълно омаломощаване на Франция. За целта е необходимо да се премахнат Монархията, Конституцията и да се унищожат всички фракции една след друга, тъй като вече са изиграли ролята си. Същото става и с явните ръководители на Революцията, които един след друг отиват на гилотината. Как да си обясним, че всички тези силни личности като Дантон, Робеспиер и по-късно Наполеон са така лесно пометени. От кого? От народа? Народът на Франция не представлява никаква сила в този момент и няма никаква власт! Ясно е, че това е работа на задкулисния и всемогъщ капитал. 

Дантон и Марат са искали да образуват триумвират с Робеспиер, за да си поделят безграничната власт, престиж и лични предимства на техните длъжности. Изглежда, че Робеспиер не е бил съгласен да раздели напълно властта, а се е надявал по-късно да отстрани противниците си. 

Различията между Марат, Дантон и Робеспиер са ставали все по-големи и по-големи. 

Марат е използувал един много прост и народен език без каквото и да е политическо обяснение с едно много бързо разрешение на проблемите — грабежи и убийства. Този негов език се е харесвал на неграмотните, бедните, гладни и безработни маси на парижките покрайнини. При все това, че Марат е поддържал каузата на най-ниската и бедна класа, той живее в лукс и не е направил никаква лична жертва в името на бедния. 

Робеспиеровите мечти са били да създаде една демокра­тична и безкласова държава, но, управлявана от умели лидери, а не и от масите. Точно това е било най-голямото различие (несъгласие) между него и Марат, който през по- голяма част от живота си остава убеден, че масите трябва да управляват. 

Дантон, който никога не говори за демокрация става фаворит на тълпите със своите страстни и вълнуващи речи повтаряйки непрекъснато: да ликвидираме врага и спасим страната. Неговите речи са държали публиката в Събранието просто пленени и почти винаги неговите предложения са били приемани. 

Дантон е бил дълбоко убеден, че Революцията трябва да донесе изгода и полза на тези, които я създават по същия начин, по който са се ползвали благородниците от Стария Режим. Той не е бил никакъв политик, а само един много способен агитатор и оратор. 

След като Монархията и Аристокрацията бяха уни­щожени, борбата за „ демокрация" започва — една борба между народа и тълпата (сганта). Последната с малко малцинство побеждава и започва царството на терора. 

Смъртта на краля 

Единствените виновници за смъртта на краля са: Марат, Дантон, Робеспиер и Орлеанският херцог. 

Според д-р Мор, очевидец на събитията в Париж, „кланетата и убийствата по улиците на Париж, които могат да се извършат само от диваци, не са в никакъв случай от жителите на Париж, а някои членове на Конвента, Якобинския клуб и голяма част от тези, които заемат трибуните на Събранията. Това са безработни вагабонти, подкупени и възбудени за целта". 

Зачестилите речи в Якобинския клуб и Конвента, с които се иска смъртта на краля, започват да обезпокояват не само много републиканци, но и личности като Прюдон, отявлен неприятел на краля, който ги апострофира в Събранието: „ Французи, къде ще ви заведе всичко това?. .. Всеки час от деня милиони привърженици на Републиката се откъсват от нея и ние ги даваме на роялизма. . . Френската република е вече три-четвърти роялизирана". 

От това, което знаем днес, можем да заключим, че силата на Комуната не е била толкова голяма, колкото са си въобразявали жителите на Париж по онова време. Уплашени от септемврийските жестокости, те виждат в лицето на Комуната някаква голяма и страшна сила, докато съотношението между нейните поддръжници и отрицателите й е не повече от 1/100.

На 11 декември Людовик XVI е изправен пред Конвента да отговаря на следните обвинения: 

1. Монополизиране на житото, кафето и захарта. 

2. Че е убил повече хора, отколкото животът му се наброява в часове и минути. 

3. За участие в убийствата на 17 юли 1791 г. (По същото време той е затворен в Тюйлери.) 

4. За конспирация с чужди сили. 

Обвиненията са толкова много, че не могат да се изброят. „Виновен за повече жестокости, отколкото Нерон." 

Повече от сто от най-известните адвокати си предлагат услугите да защищават краля, който се спира на четирима от тях, между които е и старият Малерб, член на Френската академия на науките, известен учен и държав­ник. Той държи една блестяща защитна реч в полза на краля, за което и заплаща с живота си. В края на декември 1793 г. революционният съд го осъжда. Той, дъщеря му и внуците му са гилотинирани. 

Независимо от това, че нито едно от обвиненията не е доказано, Събранието признава краля за виновен. Следва да се определи наказанието, решено предварително. Гла­суването започва на 16 януари в 8 часа вечерта и продължава 24 часа непрекъснато. От присъстващите 721 депутати всеки един трябва да излезе на трибуната и да се произнесе открито: смърт или не. Винаги, когато някой от депутатите се изказва против смъртната присъда, банди­тите и купената маса от балконите се нахвърлят срещу него с виковете „Неприятел на републиката — ти си следващият за гилотината" и т.н. Въпреки това крайният резултат на гласовете е 360 против и 361 за смъртно наказание. Братовчедът на краля, Орлеанският херцог, гласува за смъртната присъда, което предизвиква голямото възмущение на народа. Неговият глас се оказва фатален за крайното решение — смърт. Много от депутатите смятат, че са изиграни при броенето на гласовете. Но независимо от всички приложени манипулации по френския наказателен закон смъртно наказание може да се даде само с болшинство от две-трети, което в случая Събранието и якобинците отхвърлят и налагат своето становище.

Само след три дни — на 21 януари, е денят на екзекуцията. Всички магазини са затворени. Всички са потиснати и уплашени. Притеснени са също и революцио­нерите. Страхуват се от някакво народно недоволство и надигане. Още от сутринта по улиците и на площада около гилотината се виждат много войници от Националната гвардия. Довеждат краля до ешафода под голяма охрана — шест оръдия пред колоната, шест оръдия след колоната и кордон от войници от двете страни. Преди екзекуцията той показва голямо хладнокръвие и спокойствие — за разлика от това, което много журналисти описват. Самият палач Сансон ги опровергава по-късно, когато свидетелства по подробностите около гилотинирането на Людовик XVI. Последното му желание е да каже няколко думи на народа, но му забраняват. Единственото нещо, на което се възпротивява, е да му вържат ръцете. Пожелава сам да си отреже косите и сам се отправя към смъртоносния нож. Преди да легне под гилотината извиква, за да бъде чут от народа: „Хора, аз умирам невинен! Аз съм невинен във всичко това, което ми приписват. Аз искам моята кръв да запечати щастието на френския народ." 

За деспотите Людовик XVI е предател, който няма достатъчно симпатии към аристокрацията. 

За народа той е истински приятел. Загубвайки го, французите загубиха не само най-добрия си, но и своя единствен приятел. 

Дойде редът и на всички тези, които помогнаха да се ликвидира кралят. Жирондистите са на ред. Те защищават средната класа, която също трябва са си отиде и да стори път на по-нисшата класа от народа. Марат Робеспиер и Сент Жуст мислят, че с нея ще управляват по-добре и тя ще им се подчинява по-безропотно. 

Изкуствено създадените опашки пред хлебарниците нарастват от ден на ден. Това е показател, че следва някоя друга изкупителна жертва. Докато отначало орлеанистите пускат революционната машина в движение и я управляват, жирондистите са тези, които я използват. Идва момент, когато анархистите започват да движат машината и я използват много умело за разрушение. Те създават втория революционен съд, наречен съд на терора. 

Първият революционен съд от 17 август 1792 г. не се оказва много ефикасен. Кръвта и зловещата гледка отвращава народа, който със своята пасивност красноре­чиво доказва неодобрението си на едно такова кръвопролитие . 

Нуждаейки се от бързото ликвидиране на опозицията, революционерите започват септемврийските кланета, които се провеждат без какъвто и да е съд. 

Сега, когато влиянието на останалите групировки е сведено до нула и след като анархистите имат властта в ръцете си, Дантон използва благоприятната обстановка и създава т. нар. „Съд на терора" на който и самият той става жертва точно след една година. 

От една реч на Дантон много ясно личат мотивите за този унищожителен съд. Цитирам негови фрази: „Нека оставим французите да загинат, докато свободата преуспее!" „Нека ние бъдем страшни, да предотвратим народа от това той да бъде страшен!" От тези изказвания на Дантон става ясно от кого се страхуват революционерите — от същия народ, от чието име правят революцията. Каква ирония? Същата тази революция ще бъде наречена по-късно ,,народна революция" — народът, който няма нищо общо с жестоките анархистични методи на Илюминати — Ротшилдовото изчадие. 

Гилотината започва да работи без прекъсване отначало с най-обикновени хора от народа Един войник казва: „ Франция е много голяма, за да бъде република." Той става враг и отива на гилотината. Една обикновена готвачка споделя: ,,Предпочитам кралството пред репуб­ликата.." Тя е враг. На гилотината.108 И още много такива. примери. . . Тези, които от самото начало дават тон и започват интригите за една революция — Орлеанистите, сега са в затвора в Марсилия. 

На едно събрание на Комуната се взима решение жирондистките депутати в Конвента да бъдат ликвидирани На 31 май още от сутринта започват да бият камбаните и по парижкит улици се забелязва голямо движение на войскови части. Конвентът е обграден от войска. Никой не знае защо и какво ще последва. Марат се явява в Комуната и лично дава знак с биене на камбана да започне акцията. 

Неговите хора се спускат по предварително набелязаните обекти и започват арести на жирондистките депутати. Събранието не само отвън, но и вътре, по балконите и коридорите, е препълнено с хората на Марат и Робеспиер. Вратите се блокират, така че никой не може да излезе. Председателят на Събранието, виждайки какво става, апелира за премахване на охраната от вратите, на което му отговарят: „Ние пет пари не даваме за теб и твоето Събрание!"109 Въпреки противопоставянето на бол­шинството от Събранието, малцинството От Комуната се налага и изключват от събранието 29 жирондистки депутати, които веднага арестуват и изпращат на гилотината по същия незаконен начин, по който те самите помогнаха за отсичането на кралската глава. 

След като в Париж са ликвидирани кралят и немалко представители на аристокрацията, духовенството и жирондистите, идва ред на буржоа, фермери, търговци и на католически ориентирания народ в провинцията. Кръвната игра започва и в другите департаменти. Народът не остава безучастен. Около 100 000 селяни, водени от своите свещеници, въоръжени само свили, лопати и колове, се надигат срещу издевателствата на Конвента, напълно превзет и управляван от Комуната. Надигат се повече от седемдесет департамента, между които Ванде, Лион, Тулон, Нормандия и дори космополитната Марсилия. 

Всички тези кръвопролития, издевателства и несигур­ност опъват нервите на народа до крайност. Едно младо момиче от провинцията решава да ликвидира чудовището Марат, който дава тези нареждания. 

Шарлота Корде заминава за Париж с намерението да влезе в Събранието и да убие Марат в момента, когато държи речта си на трибуната. Но тъй като Марат е болен, тя го намира в дома му, където успява да влезе. В момента той лежи във ваната и налага главата си с компреси. Шарлота изважда скрития си нож и го забива в сърдечната му област. Така свършва един от най-големите изверги на Френската революция. 

Въстаналите селяни и градове като Лион не издържат повече от два-три месеца под натиска на редовната революционна армия. Провежда се тактиката на глад. Неподчиняващите се градове са обградени и след като никаква храна не може да се внесе отвън, за един-два месеца те капитулират. 

За неподчинение Конвентът решава да разруши един от най-красивите градове на Франция — Лион. Така там изчезват индустрията, търговията и всякакъв поминък. Работниците, тези, от чието име се прави революцията, остават без работа и на улицата. 

Не е пощадена и образованата класа, а тя е всичко това, което кому парите не са. Голяма част ценни книги и картини са унищожени. Титлите господин, госпожица и госпожа са заменени с декрет на „гражданин" и „граж­данка". Революцията обяви война на цивилизацията. 

На 10 октомври 1793 г. подкрепеният от Комуната Конвент взема още едно чудовищно решение. С него оформя и узаконява Комитета за народно спасение, който има абсолютната власт и контрол над цяла Франция. Същият комитет, оглавен от Робеспиер, започва истин­ското прочистване и изтребление на френския народ. 

След като денонощната работа на гилотината не е в състояние да задоволи революционерите, те преминават към масови разстрели, които също им се виждат много бавни. Започват давенета. Водите на Рона и Лоара почервеняват от кръв.

Бедни селянки с бебета на гърдите си, други, водещи малки деца за ръчички, са връзвани, натоварвани на големи салове и отпращани в пороя на буйните реки. Цели градове се обезлюдяват. Така например само Нант дава повече от 30 000 жертви, удавени, разстреляни и гилотини- рани. Тулон от 30 000 жители остава само със 7000.111 В една местност около Нант по-късно откриват труповете на около 100 млади момичета, жестоко избити от някакъв си „Германски легион", сформиран от германски дезертьори и наемни убийци. 

През това време на терор, според Прюдон, народът на Франция дава повече от един милион невинни жертви. Кланетата и убийствата са масови и в такъв голям размер, че е много трудно да се определи точният брой на жертвите. 

За най-голямо съжаление и трагедия на човечеството тази чудовищна постъпка на Комуната не послужи като поука на следващите поколения, а като пример за подражание и още по-усъвършенствани масови изтребления на човечеството. Моето поколение още помни газовите пещи и крематориумите в модерна Германия, Катин и Виница, сибирските каторги и т. нар. „народни съдилища" в комунистическите страни, където по подобие и копие на Френската революция бе ликвидиран цветът на тези страни в лицето на тяхното духовенство, интелигенция и култура. Аз съм очевидец и свидетел на тези трагични събития, които върнаха тези страни с повече от сто години назад във всяко едно отношение. 

Не съм съгласен с много историци, които твърдят, че терорът настъпва съвсем спонтанно и непринудено. Терорът е предварително много добре обмислен и предначертан от тези, които желаят да преустроят света за свои лични интереси и облаги. С такива масови унищоже­ния и жестокости те постигат най-важната си цел: безусловно подчинение и заробване на човека. 

Както през Френската революция, така и по време на Съветската революция и на всички други, народът не е екзекуторът, а потърпевшият. Екзекуторите без изключе­ние са криминални типове или изверги, които използват дадената им свобода на действие за свои лични облаги. След като ограбят набелязаната жертва, те я ликвидират и мислят, че с това са приключили и въпроса за отговор­ността. 

Дълбоко са запечатани в съзнанието ми събитията в Югославия и България през месец септември 1944 г. Няма да забравя 40-те страшни дни, дадени на тези безчовечни хора. През този период те можеха да грабят, да убиват и да вършат каквото си искат съвсем безотговорно. Много от тях временно забогатяха, но никой не преуспя, повечето от тях отдавна са свършили земния си път по най-различни начини. Пробуждането на съвестта се оказа най-голямото им наказание и възмездие. 

Всеки терор довежда до морално и икономическо заробване на тероризирания народ и до подчинение към тези, които го организират. В случая с Френската революция това са Робеспиер, Марат и Дантон, които пък от своя страна по най-различни начини стават пионки в ръцете на големия капитал. 

Инициативата на Ротщилд, предадена със завещание и традиция, се поема от неговите наследници; идеята му за едно световно управление продължава и днес. Всички тези дружества: Билдерберги, СФР (Комитет за международни връзки), Трилатералната комисия и др. се поддържат неотклонно от днешната Ротшилдова династия и нейните филиали Рокфелер, Кун, Вартбург и др. 

Преди започването на терора в Комуната е изработена специална карта на Франция. В нея е обозначено колко жертви трябва да даде всеки град или селище и точно по тази карта са давани инструкциите как да се ликвидира и намали населението на страната. Робеспиер е знаел много добре, че 25 милиона французи не могат да бъдат задоволени само от ресурсите на Франция. За него е било съвсем ясно, че при наличните условия равенство, за каквото той е мечтаел, е невъзможно За да се постигне такова равенство, трябва да се пожертва някой — малцинството или болшинството. И тъй като жертването на малцинството с нищо не би помогнало на болшинството, той решава да пожертва болшинството за благоденствието на малцинството. 

През този период на потисничество християнската религия във Франция е почти унищожена. Най-големите заслуги за това имат Клубът на Корделиерите и всеизвестният херцог де Сад. Излишно е да описвам кой е херцогът. Самата дума „садизъм". произхождаща от неговото име, обяснява личността и ненормалния и неестествено жесток характер на този херцог, взел активно участие в революцията. Той има няколко смъртни присъди: прекарва 27 години в затвора за жестоки престъпления. 

Друг активен фактор е германският анархист Клоц, който по начало играе една от най-важните роли в кръвопролитията рапсодия. Той е международната връзка между ръководителите не революцията и скритата тайна сила. Интересно! Една от най-големите, личности на Френската революция е германец! На мен това ми говори много. Не зная как се чувстват френските патриоти, които дори и днес благоговеят и се гордеят с Великата френска революция! Един задълбочен анализ на всички останали документи и писания от времето на революцията доказват без каквото и да е съмнение (такова е и мнението на Робеспиер), че Френската революция не е това, което е следвало да бъде - борба между монархията и републиканството или между демо­крацията и личната власт, а една мрежа от конспирации на различни групировки, борещи се да узурпират властта за сметка на народа.

Мария Антоанета съвсем не играе някаква важна роля в управлението на Франция, както са я обвинявали. От момента на женитбата си с Людовик XVI до края на жи­вота си тя е жертва на съдбата си. Женитбата й, устроена с политическата цел — сближението на Австрия с Франция — й коства непрекъснат тормоз. Французите я обвиняват в заговорничене срещу Франция и я наричат „Австрийката", докато брат й — австрийският император Йосиф II — я обвинява, че не върши нищо за Австрия и дори отказва да й помогне в момент, когато животът й е в опасност. Само в началото на революцията, която е ненавиждала, тя играе известна роля. Тъй като кралят е почти безучастен по отношение на личното си спасение и съдбата на кралското семейство, Мария Антоанета участва в много интриги заради тяхното измъкване от пленничеството в Париж. Всичките й усилия обаче остават безуспешни. Тя също последва пътя на краля към гилотината. 

На 16 октомври 1793 г. „колата на смъртта", теглена от един мършав бял кон, я откарва на гилотината. Повече от 30 000 войници и много оръдия участват в кордона от затвора до ешафода от страх, че народът може да се опита да я спаси. Както кралят, така и вече напълно побелялата кралица, показват голямо хладнокръвие пред смъртта си." 

Само 15 дни след това на същата гилотина са екзекутирани двадесет и един депутати от Жирондисткия клуб, с което първата от републиканските фракции е унищожена. Започва кадрилът — самоизяждането и самоунищожението на колаборационистите. Само след още няколко дни двамата най-големи неприятели на Мария Антоанета — мадам Ролан и Орлеанският херцог — са обезглавени на същото място. Херцогът, който на събранието високо произнесе фаталното изречение „Аз гласувам за смърт на краля" и твърдеше, че народът е с него, сега е изпратен на ешафода с подигравателните викове на многохилядния народ: ,Аз гласувам за смърт!" ,Аз гласувам за смърт!".

Робеспиер, който в този момент дърпа конците, вече с набелязал следващите жертви. Използва случая, че френ­ският народ по традиция от векове е свързан с религията, произнася реч в Събранието, в която отрича атеистичното движение на Хебертистите, наричайки „атеизма" аристократично движение. Същото движение се поема и от Дантон и през март 1794 г. осемнадесетте главни виновници и лични участници в безжалостните убийства са осъдени и гилотинирани. Сега вече може да се признае, че народът за пръв път сияе и ликува. Той започва да вижда, че виновниците за неговото тегло и мъки започват да си отиват и то не само един по един, а на цели групи, с което довчерашните злокобни фракции изчезват. 

Смъртта на Мария Антоанета 

Следващата фракция е оглавявана от Дантон и отново в Събранието се решава и неговата съдба Сент Жуст го обвинява, че е доведен от Орлеанския херцог, че е работел за чужди сили и че нищо повече от златото и разгулния живот не го е интересувало. 

След като Дантон вижда, че всякаква съпротива е безсмислена, си подава оставката като член на Събранието и прави някои интересни изказвания: „Предишните щяха да ме гилотинират както Робеспиер", „ Те всички са мои братя Каиновци."1П (Има предвид библейската история, в която Каин убива своя брат Авел.) По-нататък продължава „Какво значение, ако умра? Изпитах много наслади по време на революцията. Аз прекарах много добре — нагулях се добре, погалих и нацелувах много жени; да отидем да спим!" (Qu'importe si je meur? J'ai bien joui dans ia Revolution, j'ai bien depense, bien ribotte, bien caresse des filles; aion dormir!) 

При екзекуцията Дантон проявява забележително хлад­нокръвие и дързост. Нарича тълпата около ешафода сган и паплач. С твърди крачки пристъпва към гилотината и сам си слага главата под ножа. Обръща се към палача и му казва: „Покажи главата ми на хората — заслужава си!" и извиква „Да живее Републиката!"

Робеспиер изпраща на гилотината и този, който с речите си най-много му помага за завземането на властта. От първоначалните участници в революцията вече не стават много. Пътят към най-високото стъпало започва много бързо да се прочиства. Остават само двата всесилни комитета. Комитетът за обществено спасение, воден от триумвирата Робеспиер, Сент Жуст и Кутон и е съставен от триста души, всички без изключение лидери на превзетите от Илюминати масонски ложи. Другият е Комитетът за бдителност. Членовете на тези комитети са заслужили участието си в тях с извършените жестокости. Имената на всички без изключение са синоним на ужас и терор. 

Както Робеспиер, така и всички останали членове на комитетите, започват да се дебнат един от друг Комитетите се събират два пъти седмично, за да подсигурят достатъчно „материал" за гилотината. Всяка вечер народният обвинител Фукие лично ходи до двата комитета, за да получи списъците на набелязаните за другия ден жертви. (Това той потвърждава в показанията си по-късно, когато сам е изпратен на гилотината.) В случай, че някой ден липсват достатъчно набедени за гилотината, се използват резервите, доведени от близките парижки околности. Такъв е случаят с двадесетте селянки от Поату. Независимо от това, че някои от тях умират в колите още при транспортирането до ешафода, труповете им са гилотинирани.

От смъртта на Дантон до падането на Робеспиер настъпва незапомнен терор, унищожение и чистка на френския народ. 

При започването на революцията като главен виновник за глада и злините на Франция са представени кралският двор и аристокрацията. Но Кралят е премахнат, Аристо­крацията — избита, а състоянието на френския народ не се подобрява, а напротив, става стократно по-зле, отколкото при стария режим. Следват обвиненията и срещу Жирондисти, Хебертистите и други, които също са ликвидирани. Положението отново не се подобрява, а напротив — то се влошава. С всеки изминат ден народът и санкюлотите гладуват все повече и повече, докато ръководителите на революцията и тези, които са около тях, живеят в разкош и пируват. Хората изпадат в тежко психическо състояние. В много от тях страхът се обръща в безразличие — това е характерно специално за жените. От векове историята изтъква геройствата на френската жена и това се потвърждава и по време на революцията. 

Членовете на тези два всесилни комитета са толкова жестоки, че едва ли биха могли да се нарекат потомци на човешкия род. Те възхваляват Нероновата постъпка на запалването на Рим като революционна идея, която евентуално би могла да се приложи и в големия Париж. 

Една вечер, когато „революционерите'" гуляят, един от тях с голям ентусиазъм се обръща към другите и им казва: „Днес имахме много добър ден. Много хора минаха през гилотината. Върви много добре; кошчетата се пълнят!" (с глави — б. м., Н. Н.) „Може да бъде още по-добре" — отговаря друг.

Една жена, изправена пред народния съд, била толкова уплашена, че не можела да говори и отговаряла с жестове и мимики. Народният обвинител Фукие с насмешка се обръща към т. нар. Народен съд и забелязва: „Не нейният език, а главата й ни е необходима".

Според народния обвинител Фукие седмично са запланувани от 400 до 450 глави (според показанията на Роберт Волф и на Таверние). Наложило се да се направи специално устройство към гилотината за оттичането на кръвта. 

Палачът Сансон и помощниците му заявяват, че работата им е нараснала толкова много, че не е по силите им и искат да си починат и да я отстъпят на други. 

От всички лидери на революцията само Робеспиер има по-конкретна представа и планове за крайния резултат. Той е този. който внушава и на останалите какво трябва да се направи за благоденствието на народа в бъдещата република. Според него Франция трябва да пожертва повече от осем милиона души от населението си, за да могат останалите французи да бъдат задоволени, щастливи и равноправни. В една система, в която се говори за свобода, равенство и братство, трябва да има достатъчно материални средства, достатъчно собственост, достатъчно работа и хранителни ресурси. Подчертавам „достатъчно", за да има какво да се разпредели поравно между целия народ и да се получи равенство. След като държавата не притежава всичко това, разпределението в никакъв случай не може да бъде справедливо, защото няма да бъде достатъчно, и ще предизвика още по-голямо недоволство сред народа. Ще се получат дълги опашки пред празните магазини и незадоволяване на населението. Такъв е случаят във Франция по време на революцията, такъв е и днес във всички комунистически страни. 

Ликвидирането на голяма част от населението на Франция по време на революцията под претекст да се прочисти гангрената, се повтаря след Втората световна война — тогава комунистическите страни се очистват от фашисти и кулаци. Това обаче на практика не помогна с нищо на тази жестока и утопична идеология. 

Ликвидира се старата интелигенция. Създава се нова, но мозъкът й се парализира от наложените идеологически норми, ограничаващи всякакво творчество. 

Повечето от останалите ръководители и членовете на революционните комитети и на Революционния трибунал отначало сляпо изпълняват нарежданията на Марат, Дантон и Робеспиер. По-късно, увличайки се в тази жестока чистка и с нарасналия в народа страх, те започват да се чувстват все по-силни и по-силни. Доходите им нарастват много бързо, тъй като набелязаните жертви дават и мило и драго, за да откупят и спасят живота си. Имената им стават все по-известни и властта им нараства. 

Плановете на Робеспиер за триумвират и в бъдеще за , динствен диктатор са заплашени. Самият той не се чувства пече сигурен и непрекъснато се страхува от атентати. Както и много пъти преди той решава да си прочисти пътя към пиедестала, като ликвидира членовете на двата всесилни комитета. 

На 26 юли от трибуната на Конвента Робеспиер открито обвинява членовете на двата комитета и иска тяхното сваляне и наказание. Съвсем неочаквано обаче обвиняемите излизат на трибуната и от своя страна започват да обвиняват Робеспиер. „Ти, предателю, ти по същия начин обвини и уби най-добрия си приятел Дантон! Сега искаш да ликвидираш нас и след това самия Конвент!"128 И обръщайки се към останалите депутати, те извикват колкото им държи глас: „Целта му е да ликвидира всички — целия Конвент." 

Робеспиер безуспешно се мъчи да вземе думата; това може би е могло да му помогне. Но разярените му противници го надвикват и неговият глас остава безпомо­щен в залата, тъй като никой не може да го чуе. Тези, които допреди малко са негови подчинени и обвиняеми, сега са негови обвинители. Всички неудачи и извършени жестокости се приписват на Робеспиер, на брат му Августин, на Сент Жуст и Кутон. По бързата процедура се гласува и те са арестувани и отведени в общината, където кметът, командващ въоръжената полиция, е техен човек и много лесно би могъл да ги спаси, дори и с помощта на предградията. И тук. както в повечето революции, ръководителите й се оказват неподготвени за такава съпротива. В общината някакъв полицай отблизо стреля и ранява Робеспиер в долната челюст. 

Конвентът, който заседава почти непрекъснато, осъжда на смърт Робеспиер и целия му антураж от 21 души. Решено е присъдата да бъде изпълнена веднага. 

Площадът на революцията със злокобната гилотина е събирал много зрители на тези жестоки зрелища, но никога той и улиците към него не са били препълнени така, както на този ден129. Дори и онези добри парижани, които стоели заключени по домовете си, сега са тук, за да празнуват смъртта на „тиранина". 

Чува се непрекъснатото мълвене на народа: „Да има Господ!" и „справедливостта на Господ". За отбелязване е, че и самите професионални палачи различно изпълняват задължението си по време на екзекуциите. На някои осъдени отрязват главите изведнъж, докато на други правят смъртта много по-мъчителна, какъвто е случаят с Робеспиер и някои други. Когато палачът издига високо отсечената глава на Робеспиер, цялата тълпа изпада в неописуем екстаз. Всички се прегръщат и викат: „Най- после сме свободни! Тиранинът го няма вече!" 

След смъртта на Робеспиер неговите най-близки сподвижници и ръководители на двата жестоки „народни комитета", които са не по-малко виновни за избиванията и издевателствата, сменят своята тактика. Те спират терора и започват да изпращат на гилотината всички по- нисшестоящи от тях участници в чистките. С това искат да покажат, че голямото зло идва от водачите, които единствени желаят и са наредили тероризирането на народа. 

Историци на революцията твърдят, че „чрез терора Франция е била спасена." И това саркастично твърдение се преповтаря от повечето историци и до днес. 

Как е възможно един здрав разум да приеме такава историческа фалшификация и да я препредава на бъдещите поколения като историческа истина? 

Терорът не само не донася нищо на хубавата и богата Франция, а я разорява. Мизерия, глад, безработица, празно държавно съкровище, никакви държавни доходи, голяма част от войската дезертирала, а останалата — гладна и недобре облечена. Пълна дезорганизация. Ново-забогатели революционери и терористи, много по-коравосърдечни от старата аристокрация — това е, което терорът донася на Франция. Спасението й идва от здравата ръка на Наполеон, който за десет години я издига и поставя отново на челно място в Европа. Нека не се забравя, че всичко това става пак по предварителния план на капитала. 

Революцията от 1848 г., също запомнена с проливането на много кръв, довежда до провъзгласяване на Втората република. 

След капитулацията на Наполеон III се провъзгласява Третата република, известна с деспотизъм и анархия, вършени пак от името и за свободата на народа. 

Всички тези различни форми на управление след Великата френска революция: корумпираната Директория, Консулството, наложения деспотизъм на Наполеон през 1804 г., монархията на Людовик XVIII — 1814 г., идването отново на Наполеон, отново Людовик XVIII, царуването на непопулярния Карл X и революцията от 1848 г., довеждат френския народ до недоверие към всякакъв вид управление. Работниците, от чието име се направи революцията, стават нейна жертва. 

Същото се получи и след Октомврийската революция в Русия през 1917 г., и след всички подобни промени, станали по-късно в Европа и другаде. Много религиозни празници, които се празнуваха от работниците, са вече премахнати. Повечето от привилегиите, давани на работ­ниците сега, след национализирането на предприятия, са премахнати, под претекста, че способността вече принад­лежи на работника. 

Според един от най-известните и безпристрастни историци на нашето столетие Неста Вебстер: „Френската революция не беше напредък по отношение на демокра­цията, а тъкмо обратното — антидемократично и реак­ционно движение, което не беше борба за свобода, а напротив — опит за удушаване на свободата още от самото й раждане; тогава се видяха и лидерите в истинския им вид, а народът, повече неосъждан за неговите жестокости, ще бъде съжален като жертвата на една гигантска конспирация. Тази конспирация, или по-точно тази комбинация от конспирации, беше единствената, която протържествува в революцията." 

Френската революция е планирана от Адам Вайшоп и фамилията Ротшилд около 20 години преди започването й. Плановете й се изработват от Вайшоп, докато Ротшилд доставя парите. 

От Френската революция са се извлекли много поуки. Те са потвърдени от Съветската революция, както и от следващите. Поуките са: 

— В никакъв случай не може да се разчита на народа. 

— Всички революции са направени от името на народа, но нито една не е направена от народа. 

— Нито един от водачите на революциите не е такъв гигант, както го представят историците. С течение, на времето изпъква тяхното нищожество. 

— Колкото по-дълго се задържи един диктатор на власт, толкова той е по-голям хамелеон. 

— Всички водачи се издигат и свалят от предварително добре подготвени обстоятелства. 

— Никой от водачите в действителност не знае кой управлява и на кого служи. 

— Всеки от ръководителите, който се опита да направи и най-малкото отклонение в полза на народа, противоречащо на капиталистическите интереси, изчезва от сцената, колкото голям и силен да е той. 

— Революциите винаги досега са изяждали собствените си деца. Ленин и Троцки не можаха да се поучат от този пример и станаха плячка на Сталин. 

Якобински клуб 

Това е най-известният политически клуб от Френската революция, в който участват голяма част от френските депутати по това време, включително Робеспиер и Мирабо. Веднага след събитията на 5—6 октомври 1789 г. се образува „Общество на приятелите на конституцията", което скоро след това приема името Якобински клуб. Сформиран е специално за дебати — обикновено на писатели, учени, техни симпатизанти чужденци и богати буржоа, които плащат висок членски внос. Членовете на Клуба са много внимателно препоръчвани и избирани. Претекстът за създаването на този Клуб е „страх от аристократическа конституция". Същият този претекст се използва от ултрабогатите много пъти след това и до днес за създаването на най-различни идеологии като социа­лизъм, комунизъм, фашизъм, нацизъм и др. 

Още от самото начало в Клуба участват около 200 депутати, на които първоначалната цел е провеждане на социални дебати. Истинската цел обаче на този Клуб е депутатите от Париж да контактуват с останалите депутати от френските провинции и да съгласуват дейст-вията си. Не е никак случайно, че още от самото начало те се събират в Доминиканския манастир, тъй като самият им зародиш е оттам. 

Много се мъчих и рових да разбера причината, поради която доминиканците им дават подслон в манастира си, тъй като съм завършил колежа на така наречените „Черни братя" и мисля, че познавам до известна степен тази доминиканска секта. Търсех нещо общо между тях и революционерите и установих, че то съществува. Когато Инквизицията е установена в Испания през XV столетие, доминиканците са натоварени с нейното изпълнение. Първият главен инквизитор в Испания е доминиканецът Томас де Торкмада — известен с приложението на зверства и терор. Пиер-Кошон, председателят на съда, който присъжда изгарянето на Жана д'Арк на кладата, е също доминиканец, както и другите членове на съда. Те построяват една мистична теология с много голямо влияние в Европа през XVI столетие. Дори и в момента в света са пръснати много доминикански училища, колежи и университети, известни със своето стриктно обучение. 

Според речника на Уебстер името якобинци вероятно произхожда от името на улицата „Св. Якоб", на която се е помещавал Доминиканският манастир. Много по-вероятно е обаче то да произхожда от Якоб Исаак, един от последователите и учителите на юдейското движение хазидизъм, на което и старият Майер Ротшилд е бил горещ последовател. 

Нека не се забравя, че Ротшилд е основател и финансов поддръжник на тази организация, чийто духовен баща и ръководител е Адам Вайшоп. Известните републикански манифести и нарежданията за някои кланета произлизат от решенията на този клуб. Всички предложения за Законодателното събрание са излизали оттук. От края на 1791 г. събранията на Клуба стават открити и публични. След като Конвентът обявява Републиката на 22 септември 1792 г., Клубът си сменя името на „Общество на якобинците, приятели на свободата и равенството". Целта е да се приобщят в Конвента депутатите от левицата и многобройните санкюлоти и да се изхвърлят жиронди- стите, и действително успяват да го направят. 

След падането на монархията през 1792 г. якобинците, без да се обявяват официално за републиканци, ръководят революцията и фактически управляват страната. Ръково­дената от тях революционна диктатура и всичките им действия по време на революцията, които довеждат до царството на терора, ясно говорят за плановете и машинациите на някаква задкулисна сила, която ги насочва. 

Робеспиер започва чистка в Клуба и през 1793 г. скъсва отношенията си с Корделиерите, Хебертистите и накрая с Дантонистите. Задачата на Робеспиер, който остава единствен водач на якобинците, е да ликвидира последова­телно другите фракции — цел, която в скоро време постига, след което поема пълния контрол на Конвента, Парижката комуна и местната администрация. 

Революционната диктатура е творение на якобинците с помощта на санкюлотите. По-късно, когато санкюлотите правят предложение за увеличаване на заплатите и якобинците не ги удовлетворяват, същите заплащат много скъпо за тази своя грешка. 

През юлските събития на 1794 г. общественото мнение е, че якобинците са главните виновници за всички злини на Франция. Санкюлотите оттеглят поддръжката си, тъй като виждат голямата разлика между двете съвсем различни социални общества. 

Якобинските клубове във Франция обединяват аристо­кратичните терористи. Те са тези, които физически направиха Френската революция, но никой не казва кой в действителност е давал заповеди на Дантон, Марат и Робеспиер — официалните лидери на Клуба. Членовете на тези клубове са най-богатите и влиятелни хора на Франция. През 1794 г. наброяват повече от 500 000 членове. 

Истината е, че тези аристократи-терористи, наречени якобинци, са в действителност френските илюминати. С декрет от 11 ноември 1794 г. Конвентът забранява Клуба.

Максимилиян Мари-Изидор дьо Робеспиер е роден в Арас на 6 май 1758 г. Произхожда от средно буржоазно семейство. Още от много ранна възраст посещава колежа на ораторите в Арас. Получава стипендия от едно абатство за известен парижки лицей, който завършва с блестящ успех в 1780 г., а малко по-късно право и бързо става известен. Става съдия и работи върху научни есета, за които получава награди от Академията на изкуствата. 

Политическата му кариера започва на 31-годишна възраст с избирането му за член на Събранието. В 1790 г. става председател на Якобинския клуб, чийто член е от самото му основаване. Той се обявява в защита на правата на човека и гражданите. 

Суровият Робеспиер е с много морални устои и е против разгулния живот, воден от Дантон, Орлеанския херцог и много други революционери, с което си спечелва името „неподкупен" (непокварен). Парите не са негова цел. Единственото нещо, към което той се е стремял, е власт и то власт, дадена му от народа. Тъй като Робеспиер открива конспирацията на Капитала, насочена срещу краля, някои историци предполагат, че в душата си е монархист, което не е вярно. В един момент той се обявява в полза на несъществуващата монархия само защото мисли, че след детронирането на Людовик XVI във Франция ще последва едно управление, много по-малко демократично от стария режим. И в случая е прав. Самият той заявява: „Аз бях обвинен в Събранието, че съм бил републиканец. Те ми правят много голяма чест, но аз не съм такъв. Ако бях обвинен, че съм монархист, те биха ме опозорили. Аз не съм и такъв. . ., какво е настоящата Френска конституция? Това е една република с един монарх. Това не е нито монархия, нито република, а и двете заедно." 

Робеспиер е горещ последовател на моралиста Жан-Жак Русо, който не е нито монархист, нито републиканец. С горните изказвания и едно друго подобно той сам си подписа смъртната присъда. 

„ Струва ми се, че ние сме тласкани от някаква СКРИТА РЪКА, въпреки нашето желание. Всеки ден Комитетът за национално спасение прави точно това, което предишният ден е решил да не прави". 

Този, който го нае (Ротшилд), му заплати за изневярата. 

Една събота през юли 1794 г. в Деня на Шабат за пръв път Революционният трибунал е в почивка. Този ден е избран, за да се реши съдбата на Робеспиер. Тези „добри французи", лидери на Френската революция, бяха в синагогата, за да „решат" и дадат заповед за екзекуцията му. Той е тежко ранен, а не убит от някакъв полицай Меда, по прякор Мерда, и същия ден на 28 юли 1794 г. е гилотиниран. 

Много френски и световни историци днес си задават въпроса защо непочтеният и неморален Дантон, който се е продавал на всички, е увековечен с паметник и улица на негово име в Париж, а Робеспиер не получава никакво морално възнаграждение или едно „благодаря" от Френ­ската република. Естествено това е последица от неговата последна реч, в която той говори за „Скритата ръка". 

Силната Ротшилдова фамилия е имала интерес името на Робеспиер да потъне в забвение. 

Френската общественост, която се е гордяла и днес дори се гордее с революцията, ако възвеличае Робеспиер, значи да приеме (признае) неговото последно твърдение, че Френската революция не е дело на французите, тъй като е била подготвена и ръководена от чужденци. На тази тема французите са много чувствителни.

"Ще бъде наистина  човешки целесъобразно да се избият 260 000 души за един ден"

Жан-Пол Марат е роден в Швейцария от майка швейцарка и баща сардинец. Следва медицина в Бордо и Париж, получава докторат в областта на медицината в Лондон, където се установява като лекар. По-късно се завръща във Франция, започва да практикува медицина и публикува научно-философски и политически памфлети. Най-голямото му желание е било да стане член на Френската академия на науките, където за негово най- голямо разочарование не е могъл да влезе. 

През 1789 г. в началото на революцията започва дейност като политически журналист. След няколко памфлета в полза на революцията, той започва да издава ежедневен вестник „Приятел на народа". Заради нецензур­ните му статии и обиди е наредено да го арестуват, но той успява да избяга в Англия, откъдето само след три месеца се завръща отново в Париж. Той изоставя средната класа, която е поддържал до този момент и започва да защитава работниците и бедните. Със статиите си той спечелва доверието и поддръжката на бедните. 

Повечето от неговите памфлети се стремят да подбудят масите към буйства и насилия. Така например в памфлета си „C'en est fait de nous" (юли 1790 г.) той пише: „Пет до шестотин отрязани глави ще осигурят вашата почивка, свобода и щастие. "134 Избягва отново в Англия и през 1792 г. се завръща в Париж. През голямата част от времето до септември 1792 г. той е нелегален, крие се от властта и често спи по мазетата, като същевременно издава своя вестник. Той е един от най-яростните подбудители за убийства и кръв. На 9 септември е избран от Конвента за депутат от Париж. Бори се от името на иай-нисшата класа хора, в които сам не вярва, че са в състояние да управляват една република, поради което многократно ги подтиква да изберат диктатор, надявайки се, че този диктатор ще бъде самият той. 

Когато Републиката е вече неоспорим факт, Марат предупреждава своите сънародници за бедствията, които могат да я постигнат. „Ще прекарате петдесет години в анархия и от това ще се избавите с един диктатор." По негово настояване и предложение Людовик XVI е съден от Конвента и екзекутиран. Той също е инициаторът на Революционния трибунал и на Комитета за обществено спасение, които стават инструмент за нечувания терор. От 1788 г. го напада страшно кожно заболяване, дробовете му също са възпалени. По-голяма част от времето се е налагало да прекарва във вана с топла вода. което единствено го е успокоявало. 

На 13 юли 1793 г. една млада французойка. Шарлота Корде успява да влезе в апартамента му и го убива с нож, както е лежал във ваната. 

Комфортът, в който е живял Марат, съвсем не наподобява живота на тези, които е представлявал.

Жорж-Жак Дантон, роден на 28 септември 1759 г. в провинцията Шампан, Франция, е един от най-сложните, полемизиращи и противоречиви държавници от периода на Френската революция. Завършва право в Реймс и се установява на практика в Париж. Като млад адвокат започва революционната си кариера като уличен оратор под егидата на Орлеанския херцог. Много бързо изпъква със своите горещи и импулсиращи речи. Всеизвестно е, че той е поддържан и финансиран от херцога заради речите и агитациите му, които довеждат Франция до незапомнен деспотизъм. 

През цялата революция никъде няма да срещнем Дантон да участва непосредствено в безредиците, които сам предизвиква и подготвя. Той не присъства на обсадата на Бастилията и я посещава едва на следващия ден. 

Става министър на правосъдието и играе много важна роля по време на революцията, която — както много­кратно е подчертавал, не е негова политическа аспирация, а средство за удоволствие и облаги. В началото револю­цията е голямо разочарование за Дантон, тъй като още не е могъл да я използва за повече доходи и е трябвало да преживява от поддръжката, която получава от бащата на жена си. По-късно орлеанистите му подсигуряват поря­дъчно съществуване срещу неговата агитаторска дейност и писания. 

Той получава от краля сто хиляди ливри в замяна на което обещава, че ще бъде по-умерен и няма да подклажда никакви анархистични прояви. Но както е присъщо на характера му, той не удържа обещанието си и се връща отново в шайката на орлеанистите. 

Дантон, по-малко кръвожаден от Марат и по-малко язвителен от де Мулен, е най-користният от всички останали. Готов е всеки момент да се продаде на която и да е партия. Човек на удоволствията и разгулния живот. Парите никога не му стигат и постоянно живее със заеми. 

Той е човек с необуздан ентусиазъм и буен темпера­мент, без всякаква интелектуална или морална дисци­плина. Най-голямата му заслуга към Франция е тази, че действително е много привързан към страната си. 

Осъден на смърт, той и приятелите му са гилотинирани на 5 април 1794 г. Преди да бъде екзекутиран, се обръща към палача и му казва: „Покажи главата ми на народа, заслужава си труда", на което обаче тълпата не реагира и остава безмълвна. Може да се спори дали неговото осъждане и ликвиди­ране е оправдано и необходимо.