ТРИТЕ ПЪТЯ ПРЕД БЪЛГАРИЯ

На всекиго е ясно, че България е на кръстопът. Всеки вижда, че така повече не може. Всеки усеща, че наближава някаква промяна. Но каква? Накъде ще поемем?

Пред България има три възможности. Три пътища. 

Първата възможност е да преодолеем своите малки лични различия. Да се организираме, да се обединим, да се вдигнем всички и да срутим тая смъртоносна демокрация. Ще го направим ли? Няма. Няма, защото за толкова много години доказахме, че не сме в състояние да извоюваме и най -дребната победа. Няма, защото доказахме, че между нас няма мъже, няма герои, няма личности, решени и годни да жертват себе си в името на народната свобода.

Втората възможност е да се опрем на външните българи и заедно с тях да възродим своята Родина. Ще го направим ли?

Няма. Няма, защото вместо да се обединяваме, ние постоянно се делим. По религиозен, идеологически и не знам още какъв признак. Делим се и не осъзнаваме, че най-важен е етническият признак, всичко останало е маловажно и временно. Променливо. Непроменим е само произходът. Всеки може да смени своята вяра, но как ще въздейства на гените си? Няма да го направим, защото емигрантите с малки, даже нищожни изключения показаха, че пет пари не дават за род и Родина. Няма да го направим, защото турско-еврейско-циганските правителства създават неимоверни пречки пред заселването на българи от Молдова, Татарстан и Кавказ. Като в същото време ускорено заселват турци, евреи и цигани върху освободената от българи земя.

Остава ни третата възможност. Да се разбягаме. Да се махнем оттук. Да се махнем от страната, в която срещу нас се провежда целенасочен безжалостен геноцид. Да се махнем и да отидем някъде, където поне ще останем живи. Пък може и да преуспеем. И после, когато се съвземем, когато стъпим на краката си, да поведем война за освобождението на нашата България. Това вече можем да направим. И най-вероятно ще го направим. Поне първата част. Тъкмо по този начин ще се реши и циганския въпрос.

Останали без нас, циганите ще измрат от глад, вече няма да има кой да ги храни и от кого да крадат. Само че ние как ще постъпим след като се махнем оттук, няма ли да забравим, че сме българи?

Няма ли да почнем и там, навън да се цепим и да се делим, вместо да се организираме и обединяваме? Може би точно това ще се случи. Значи ли, че няма надежда, че с България е свършено.

Не. С България не е и няма да бъде свършено. Ако Дунавска България се провали, ще се появи друга България. Дали край Волга, дали в Кавказ, но ще се появи. Само че това вече е друга приказка, която още не е ясно дали ви засяга…” Не успях да сбъркам. Всичко си продължи по старому, а разбягването се ускори. Ние се разбягваме, напускаме България, а земята ни се заселва с пришълци. Всеки има право да живее, българите също. Особено младите българи, които напускат своята Родина, за да оживеят. Някои обаче се заинатиха и решиха да останат. Пак хубаво. И аз не мисля да се изселвам. Нито сам, нито със семейството си. Ще останем. И след като оставаме, значи няма да е зле да опитаме да променим обстоятелствата и да възродим умиращата си земя. 

„Няма начин, безнадеждно е. Ние като три години писахме срещу какво? Пак си го преизбраха. Няма начин, никой не обръща внимание. Ние като направихме такъв митинг в София – какво? Всичко си върви по старому.” Не мисля така, няма начин да няма начин. Ако единият начин не успее, да опитаме друг. Не вярвам, че всичко е свършило, не вярвам в безнадеждността. Не вярвам, че Българският Бог ще ни изостави. И така: ще опитаме ли още нещо?

„Ама защо да опитваме? Бъдещето е Европейския съюз, ти  срещу това ще вървиш?”  Искам да опитаме, защото вярвам, че е полезно да опитаме. Когато през Средновековието средната продължителност на живота в Западна Европа била 40 – 45 години, тук, в България тя била два пъти по-висока. И след като преди 18 години „се запътихме” към същата Европа, продължителността на човешкия живот у нас отново почна да намалява. Значи нещо не е както трябва. Омръзна ми да слушам за светло бъдеще и цивилизационен избор. Омръзна ми да ме учат на комунизъм и демокрация, защото видите ли, тези идеологии били най-прогресивни. Омръзна ми да слушам, докато те пият от моята кръв. Не искам комунизъм, не искам демокрация. Искам по добър живот. За себе си, за своето семейство, за своите близки и за своя народ. Не искам думи, искам сигурност и реални възможности. Не искам либерална мултикултура, при която моят свят се разпада пред очите ми. Не искам утрешният ден да е наситен само и единствено със зло. Ако бъдещето изисква българинът да умира, не навършил 40 години, на мен такова бъдеще не ми харесва и ще опитам да тръгна към друго бъдеще. Вие тръгвате ли с мен?

Елтимир